„Търкулнало се гърнето и си намерило похлупака“

                                                                            Българска поговорка

            Търкулнало се гърнето... Търкулнало се гърнето, но не си намерило похлупака. Изподрано и наранено, отново се търкулнало, но пак не го намерило. Помръкнало ядосано, едри сълзи се затъркаляли по бузите му. От както се помнело и в къщи, и в училището за малки гърнета, само това било чувало - как ще се търкулне и ще си го намери. Замислило се гърнето, може би не се е търкулнало както трябва или пък нещо не му е наред, та да не може да си намери нужния похлупак, неговия си, дето най-точно ще му приляга. Мислело, мислело, оглеждало се отляво, оглеждало се отдясно, пак мислело и пак се оглеждало, докато в един момент си казало, че не може да е в него причината. Сигурно са го излъгали - няма такъв похлупак. Но пък от друга страна чувствало огромна празнота в себе си и потребност да го намери. И продължило да се търкаля и търси.

           И както се търкаляло един ден, видяло похлупак, почти като този, който търсело. Било му ясно, че не е онзи, единственият, дето точно ще отгатва желанията му и то неговите, дето ще усеща със сърцето си мислите му, но опитът нашепвал, че това го има само в приказките за приспиване на малки гърненца. Какво пък толкова, че не съвпада и не е този, когото търси и малко ще издиша оттук-оттам, и някои неравности ще убиват. Ще го нагоди към себе си. Пък и похлупакът си мечтаел за гърне. Та помислили, помислили малко и  решили: Гърнето ще отстъпи, похлупакът също и ще бъдат и те като другите гърнета с похлупаци.

           Речено-сторено. Сипали в гърнето ежедневните дела, захлупили с похлупака, а животът почнал да ги нагрява кога по-слабо, кога по-силно. Започнали да разбират, че връзката им гърне-похлупак издиша, че компромисите не са толкова лесни на практика, още повече, че те били твърди, керамични и изпечени, а не глинени хлапета, та да си променят лесно формата. И двамата го виждали. Но и на двамата им се струвало, че компромисите и жертвите са от тяхна страна, а пък другият чака наготово да се изгладят проблемите.

          И веднъж гърнето, както било потънало в размисъл, как да се нагодят един към друг с похлупака, се сблъскало с един друг, но също така угрижен похлупак. Слънцето, като че ли нарочно, го прегръщало с лъчи и той изглеждал толкова нереален, а пък със съвсем реален глас поздравил обърканото гърне. А то на свой ред нищо друго освен „Ти си! Ама това си ти!“ не можело да каже, защото вече не вярвало, че съществува онзи, единствен, абсолютно точно прилягащ му, похлупак...

         И... тук спирам, защото това вече е друга приказка...