Освобождаването на Улрих се превърна в новина на седмицата. Всички медии искаха да отразят момента, в който масовият убиец ще излезе на свобода и ще заживее отново в света на нормалните хора. Близките на убитите заплашваха, че ще го линчуват, мнозина призоваваха законите да бъдат променени така, че масовите убийци да лежат до живот. Но факт бе, че Улрих бе излежал двайсетгодишната си присъда и имаше право на свобода.

  Улрих гледаше на освобождаването си със смесени чувства. Знаеше, че го очаква медиен тормоз и че едва ли ще може да се разхожда спокойно по улиците – почти всички познаваха физиономията му. От друга страна свободата бе хубаво нещо, много хубаво нещо.

  Когато видя тълпата пред затвора, Улрих се смая и уплаши. Не го оставиха да се зарадва на освобождаването си. Затрупваха го с въпроси и злобни подмятания. Охраната едва смогваше да го опази. Присъстваха и близки на убитите, познаваше ги по физиономии, защото неведнъж ги бе виждал в съдебните зали. Спомените за ужасните му дела отново започнаха да го измъчват. Преди много години Улрих се бе надрусал с някакъв експериментален синтетичен наркотик и бе получил халюцинации. Хората по улиците му се виждаха чудовища, готови всеки момент да се нахвърлят върху него. Бе взел една брадва, за да се отбранява. За няма и час бе убил единайсет човека, жители на малко планинско градче. Когато го заловиха, припадна от изтощение, и седмици наред не можеше да си спомни нищо. После осъзна какво е сторил и опита да се самоубие, нагълтвайки се с ватата на възглавницата си, но го спасиха. Призна всичко в съда и получи двайсет години затвор.

  Таксито го откара в боксониерата, наета предварително от адвоката му. Беше спретната, но с нищо не бе по-добра от затворническата му килия. В затвора Улрих разполагаше с немалко удобства, включително телевизия и интернет – след разгорещени спорове бе решено, че общуването му с външния свят няма да навреди никому. И Улрих бе общувал активно. Завърза много контакти в социалните мрежи, разбира се влизаше там под чуждо име, а хоби му стана писането на разкази. Постепенно разви писателския си талант, даже няколко от творбите му излязоха в сборници. Ако издателите бяха надушили, че авторът е той, вероятно щяха да го обсипят с изгодни договори. Но Улрих се криеше, не искаше да се самоизтъква. Другото му хоби бе рисуването. Изкарваше на монитора някой красив пейзаж и започваше да го копира върху платно. Не се справяше особено добре, но пък му бе интересно.

  Сега, на свобода, бе по-трудно. Слагаше тъмни очила и шапки, за да не го разпознават по улиците. Роднините му не искаха да го виждат и чуват, а в същото време бе напълно невъзможно да създаде нови контакти. Веднъж, докато пиеше кафе сутринта, Улрих свали за момент запотените си слънчеви очила, за да ги избърше, и тогава сервитьорката изписка. Сочеше го с пръст и се кръстеше. Улрих си плати сметката и се изниза, но група любопитни тийнейджъри тръгнаха по петите му. Едва успя да се измъкне от тях и от малоумните им възторжени възгласи. Идиотчета.

  Седмица по-късно медиите надушиха къде е квартирата му. Принуди се да даде интервю, за да го оставят на спокойствие. Но спокойствието му продължи само час. На вратата му звънна домоуправителят, който обяви, че хората от блока не желаят да имат такъв съсед. Улрих кимна, събра си бързо багажа и се изнесе.

  Щеше да е хубаво да може да се пресели в чужбина, но не разполагаше с много пари. Съмняваше се, че ще може да си намери работа. А и как щяха да се отнасят към него колегите му… Тогава му хрумна идеята да се свърже с някое издателство и да предложи разказите си.

  Издателите проявиха сериозен интерес, бяха готови да му дадат много пари, но не се интересуваха от написаното от него досега, което бе в стил епично фентъзи. Те искаха да напише книга за престъплението си. А Улрих за нищо на света не би направил такова нещо. Нямаше намерение да изважда на показ кошмарите от миналото си. Така този добър вариант за изкарване на пари отпадна.

  Разкриха и новата му квартира. Една вечер на входа го причака майката на едната от жертвите и го обсипа с плювни и грозни клетви.

  Улрих се чувстваше адски самотен. Започна да се скита по селата и да спи където му падне. Там рядко го разпознаваха, но самотата придоби още по-чудовищни размери. Ако имаше достатъчно пари да си направи пластична операция, вероятно всичко щеше да се оправи, но нямаше.

  Свободата се превърна в прокоба за Улрих, той вече копнееше за уюта и уединението на затвора. Там се отнасяха добре с него и разполагаше с всичко, което му бе необходимо. А тук, на свобода, скоро щеше да го докара до просешка тояга.

  На Коледа Улрих се замъкна в един полицейски участък и обяви, че иска да го вкарат обратно в затвора. Казаха му, че нямат основания да го арестуват и го отпратиха, намеквайки, че не е желан в този град. Дори не се трогнаха от заплахите му, че ще убие някого.

  Вече не виждаше друг вариант, освен радикалния. Открадна една брадва, скри я под балтона си и отиде на един площад в центъра на столицата. Избра си едно красиво момиче, после без да се колебае извади брадвата и го прасна по крака. Не искаше да му причинява тежко нараняване, а само да пролее кръв. Настана паника, минувачите се разбягаха, момичето пищеше. Улрих захвърли брадвата, седна на една пейка и зачака да дойде полицията. Този път го прибраха, разбира се.

  Вярваше, че скоро ще бъде отведен в прекрасното място, наречено затвор, където има творческо усамотение и нормални условия за живот.