Убийство по желание

Общуваме с хората, сякаш сме в купе на пътуващ влак. Споделяме всичко, късаме душите си и раздаваме по малко парченца на всеки, седящ в купето, после се надяваме влакът да спре и повече никога да не ги видим. За някои оставаме с добри спомени, а други възприемаме като сбъднат кошмар.

Все по-често общуваме сякаш сме на летището. Заминаващите изчезват час по-рано, пристигащите се бавят с час повече, но винаги сме там на “ИЗХОДА”, изпращайки поредния.

Страдаме от ломбаго, ишиас, дископатия, защото не сме гъвкави. Общуването не трябва да е гъвкаво - то е рязко, надменно, кратко и ясно.

Приказката ни започва с думите: „Имало едно време” и след две вдишвания и издишвания завършва с „И живели щастливо…”.

Страхувам се, че колкото повече време минава, толкова повече нечистоплътността на душата се изписва върху лицето ми.

Питам се възможно ли е социалното животно, каквото е човекът, да е по-малко животно и повече социално. Любовта и състраданието се превърнаха в лукс, който могат да си позволят само най-наивните.

Останалите имат добри отношения ( тук се подразбира, всеки прави каквото си иска, важното е другия да не разбере), а състраданието е изместено в нещо, което може да се нарече изгода.

Изкачването нагоре е осеяно с трупове на напразни надежди и голи обещания, а слизането е свободно падане.

Намерих портфейл. Достатъчно богат съм да не го задържа и прекалено беден, за да искам да го върна. Провериха парите и едва след като видяха, че наличността им е непокътната ми благодариха. Замислих се, че ако някой беше посегнал на тях, щях да бъда обвинен в кражба.

Кой ли крадец си взима толкова колкото му е необходимо и след това връща плячката?

Сякаш е еквивалентно на това да извършиш убийство, а след това да организираш царствено погребение, да поканиш роднините и най-много да плачеш.

Случи ми се да се запозная с инвалид, който пишеше само за това къде е ходил и как е тичал. Влязохме в спор, че няма право да го прави, защото никога не го е усещал, а той ме попита: „Това, че не си убивал, означава ли, че не си способен на убийство?”

Убийството е занимание самотно, особено ако се разсъждава върху него, а не е акт на неосъзната агресия, доказана девиация или непредпазливост.

Реших да убия всичко детско в мен.

Трябваше да го направя.

Налагаше се, за да не стоя постоянно на изхода и да чакам, за да не възприемам хората като приходящи и изходящи, за да не чакам любовта, за да не се надявам в доброто, за да не се поддавам на евтини манипулации, че имам приятели.

Детето в мен трябваше да умре, за да може трезвомислещия пиянгурник, който ако не изпие няколко вечерно време, не може да заспи, да поеме по своя път без разклонения.

Първо посегнах на усмивката си. Трябваха ми само няколко дена да я задувашавам, за да изчезне. Всеки един шамар, всяко едно наказание, всяка обида, предателство и лицемерие свиваха устните ми в цепка, която все по-трудно се разтваряше.

Изчезна!

С нея изчезнаха натрапниците, милите лелки и баби, съседката от първия етаж и колежката от отдел „Продажби”.

Дойде ред на цветовете. Ако се вярва, че след като се мине под дъгата можеш да си смениш пола, то всички жени, които са минали под мен, досега да са станали мъже. Взех крути мерки и заедно с усмивката изчезнаха и цветовете. Двойно убийство. Дори не се замислих колко ли бих лежал за такова.

Затрих само за няколко часа и мечтите, с тях някак ми бе най-лесно. Една ретроспекция назад, теглене на чертата какво от мечтаното се е случило, резултат нула и сбогом мечти.

С въображението беше много трудно, защото то е тясно свързано с работата ми и се налагаше да се редуцира до „зряло”. На него му забивах клинове, слагах спирачки, затварях го на тъмно, докато един ден то се измори и не легна. Сега е в будна кома. Включва се от време на време, колкото да оправдае очакванията.

Не убих, но осакатих говоренето. Когато устата е цепка от нея могат да излизат само сибилантни, назални, алвеодентални, лабилани и лабиодентални, рядко гласни, следователно в мълчание и сумтене се превърна речта ми.

Счупих гръбнака и крайниците на екзалтацията и я приковах в инвалиден стол. Дните й минават в ъгъла на стаята, без да може да погледне през прозореца. Седи втренчена във врата в очакване на надеждата, но тя никога няма да дойде.

С надеждата постъпих най-брутално, защото не можах да я убия. Опитах, но не успях. Изядох я. Дъвках я дълго, рязах я на малки парчета, една част замразих дори, но тя не умря, а се скри дълбоко в мен, събра се на топка и пулсира при всеки повод.

Опитвам се да убия с лекарства, алкохол, неудачни срещи, но тя е упорита. Знам, че ако изчезне убийството на всичко детско в мен ще приключи.

Надявам се, че ще е така.