Бераз живееше от деветстотин години, но досега не беше чувал някой да иска да убие съседа си заради мушкато.

„Всяко нещо си има първи път.“

- Ще го убия ви казвам – пенеше се дебеланкото. – С ей тия две ръце ще го удуша и ще го заровя някъде в снега.

- А така, а така – кимаха двама-трима от наобиколилите го, а по-умните отпиваха с усмивка от чашите си и си мълчаха.

- Бива ли такова нещо? – викна той и извади една кърпа, да обърше потта от зачервения си врат. – Мушкатото да ми препикае! Човешко ли е това? Няма морал, няма страх от Бога, няма...

- Ама ти видя ли го бе, Любо? – намеси се барманът, облегнат с лакти на тезгяха.

- Ами как да не съм го видял! – разпери ръце дебеланкото. – То няма нужда, то си личи. Кой друг ще ми пикае в мушкатото? Кой друг ще ми направи такъв извратен ном...

- Че ти пък за какво го гледаш това мушкато? – обади се някой от струпалите се.

Любо се извърна към него с изпепеляващ поглед.

- На Милка е. И цяла зима издържа навън. Отпред на двора стоеше, нищо му нямаше, а ей сега ще увехне, заради пикнята на тоя...

Бераз махна на бармана. Мъжът докуцука и кимна.

- Казвай.

- Какво му е на този? – Бераз посочи дебеланкото.

Барманът се усмихна и се излегна на тезгяха.

- Съседът му препикал мушкатото на жена му.

- Само това? – повдигна вежда Бераз.

- Е, и преди това имаше други случаи. Един път му беше обрал ореха, дето е пред тях, после му сипа оцет във виното...

- А нашият не отвръща ли?

- Е, отвръща, много ясно – ухили се барманът. Погледът му беше премрежен като на човек, който изтрезнява с бира. – Сол му хвърли на лозето, основите на къщата му подкопава редовно...

- Аха. Цялото село сигурно сте така?

Барманът се намръщи и се отдръпна от тезгяха.

- Ами, не. Що?

Явно наистина проблемът беше само в тия двамата.

- А, нищо – сви рамене Бераз. – Намирам се на приказка. Още едно от същото – потупа чашата си.

- Ей сега – мъжът закуцука настрани.

Бераз се загледа отново в малката тълпа. Хилеха се на ядовете на приятеля си, предлагаха му нови начини да убие съседа си. Един предложи лопата да му даде, друг отвърна, че имал багер.

Цялата вечер продължиха така. Към единайсет започнаха да се разотиват, новите мъчения на съседа вече не бяха толкова интересни. Любо беше от последните, които си тръгнаха. Допи си уискито и закрачи с поклащане.

Бераз го последва. Нощта беше ледена, небето – плоско като оловен капак. Студът защипа бузите му и Бераз вдигна яката на палтото си. Стъпките му скърцаха глухо в снега. Любо обаче не обръщаше никакво внимание. Клатушкаше се, но лекичко, като нов моряк. След малко заваляха дебели, неподвижни снежинки.

Бераз въздъхна и подвикна.

- Ей приятел.

Любо се стресна и се дръпна от пътя.

- А? Да?

Бераз се приближи до него. Дългата улица бе пуста и неосветена.

- Чух, че имаш проблеми с някой.

- В смисъл?

- Аз съм човек, който решава проблеми.

Дебеланкото стоеше леко отдръпнат, със смръщено лице, сякаш недочуваше.

- Е, да – призна накрая. – Имам малко проблеми с един човек и...

- Знам, знам. Можем да ги оправим. Можем да се оправим с него.

Любо присви очи.

- Как по-точно?

- Най-добре да ти покажа – каза Бераз и щракна с пръст.

Снежинките мигом замръзнаха във въздуха, увиснаха като коледна украса. Бераз премести една с пръст, после още една. Любо го гледаше ококорен.

- Кой... кой сте вие?

- Важното е какво мога да направя. Нали искаш съседът ти да страда? – попита Бераз. – Искаш, нали?

Любо стоеше зяпнал.

Бераз се изсмя.

- Ето, напримееер... единия крак – щракна с пръст.

Възцари се глупава тишина. Любо очевидно не осъзнаваше какво става.

Бераз продължи:

- Опа, обаче той се влачи към телефона. Ние не искаме да стига до телефона, нали? Нека счупим и другия крак – щракна отново.

Любо преглътна тежко. Кожата му лъщеше бяла от пот.

- Господине, вие наистина ли му счупихте краката?

- Ами да, ето виж – Бераз щракна пак, при което Любо трепна, а снежинките западаха в тих шепот.

- О, боже – очите на Любо се разшириха. – О, боже... Той... Той не може да стигне до телефона... Аз трябва да му помогна.

Любо хукна по улицата, но изведнъж се обърна и стисна Бераз за яката.

- Да не си щракнал отново! Само да щракнеш пак! – разтресе го като кукла. – Ясно?

Пусна го и затича нагоре.

Бераз не каза нищо. Оправи си палтото. След малко тръгна в противоположната посока. Пълна, всеобхватна тишина. Ботушите му поскърцваха отвреме на време, но това можеше да им се прости.  

От тъмнината пред него, малко по малко, се откри силуетът на жена. Роклята й бе толкова бяла, че се сливаше със снега. Черните й къдрици падаха по раменете й.

- Братко Бераз, да не си тръгнал пак да препикаваш някое цвете?

Той се усмихна и поклати глава.

- Не, Моана. Наслаждавам се на вечерта.

- Проработи ли?

- Проработи.

Жената се нацупи и погледна нещо в тъмнината.

- При мен пък тази психо работа не става. Последния път, като се опитах да сдобря една разделена двойка, тя го обвини, че той й изневерява с мен. Не разбирам.

Бераз се усмихна отново. Братята и сестрите му се учеха бавно.

„Но се опитват.“

- Хората вярват на психолозите, Моана. Може би е заради роклята.

- Мислиш ли?

Бераз кимна.

- Опитай нещо по... строго.

- Дънки?

- Да. Дънки.

Повървяха заедно в нощта. След малко Бераз попита:

- Моана, онова мушкато...

- Да?

- Дали ще изсъхне?