УЧИТЕЛ ПО НЕВОЛЯ 

                                                          ДИВИ  КУЧЕТА

Разказът е вдъхновен от действителни събития и е (поне на пръв поглед) хумористичен. Основното ми намерение е да помогна поне на един учител да се почувства по-добре след тежък работен ден. Ако успея, значи съм постигнал целта си.

                                                                                                                   Авторът

  - Е, ученици, трябва да призная, че вашата класна стая е много по-уютна и хармонична от тази на моя десети “Б” клас – говореше г-н Многознаев пред единадесетокласниците, на които преподаваше в момента.  – Изглеждате ми в добро настроение – продължи учителят.          - Да се надяваме, че е заради вълнението ви от предстоящите учебни занимания.

  - Не е зарад т’ва – отвърна един от учениците.

  - Днеска е празник бре, даскале – каза друг. – Хелоуин е! Чаткате ли?

  - О, така ли! – изненада се г-н Многознаев. – Да, почти бях забравил, че заради глобализацията вече празнуваме какво ли не. Е, няма лошо. Всъщност участниците в Хелоуин правят нещо подобно на нашите кукери: обличат се в страшни костюми, за да прогонят злите духове. А и двете традиции са с езически произход. Както и да е. И как ще празнувате?

  - Ще се напоркаме с ракиджос и ще се наплюскаме със сладкиши! – троснато отвърна Иванчо.

  - С гроздов ракиджос – допълни го Мартинчо.

  - Да, дръжте, даскале – провикна се Мирчо, след което замери учителя си с един бонбон.

  - О, благодаря ви – отвърна г-н Многознаев, поласкан от факта, че поне веднъж и него го черпаваха с нещо. – Но защо ви е необходимо да се напивате? Не можете ли просто да се повеселите по-невинно, както всъщност би ви подобавало повече? Без злоупотреба с химически вещества!

  - Не, даскале, целта е да стане адска атмосферата – отвърна Гошко. – От страшни костюми нямаме нужда, защото ще се натаралянкаме здраво и така ще подплашим даже  г-жа Алкохоликова!

  - Да – допълни го Антон. – Целта е да ни е супер! Даже и страховито да ни е! Все едно сме в Ада!

  - Ада ли? – отвърна притеснено и неразбиращо г-н Многознаев. -  Е, разбира се, може би не е странно, че той ви вълнува, колкото и зловещо да е влечението ви. Не бива да забравяме, че доста велики творци са разсъждавали за това какво представлява Ада. Дори наскоро ми направи впечатление описанието на преизподнята в книгата на Джеймс Джойс “Портрет на художника като млад”.  Там Ада беше описан като тясна тъмница, в която хората са притиснати един в друг и се блъскат до такава степен, че едвам си поемат въздух. Наоколо е мрачно, задушливо и има всякакви зловония. В това тясно пространство мъченията на нещастниците се увеличават от съжителството с другите, тъй като всички са ожесточени един към друг и се ненавиждат. В Ада хората са изпълнени с гняв в отчаяните си души, породен от това, че са безсилни да подобрят положението си. Подобни картини има описани и в творбата “Да бъде ден” на Христо Смирненски. Сещате ли се? Там, намиращи се сред непрогледния и гъст мрак, едвам се движат тълпите, чиито гърди са за въздух жадни...

  - Е, това е като в автобуса – намеси се Емо. – Особено ако е тъмно.

  - Ха-ха! Хе-хе! – избухнаха в смях съучениците му.

  - Хи-хи-хи! – не се въздържа и прихна да се смее г-н Многознаев. – О, да, прав си – каза той. – Не се бях замислял за това, но наистина си е като приключение в градския транспорт. Особено частта с отблъскващото зловоние, която се среща при Джойс. Добро сравнение! Наистина прекрасно! - въодушевено допълни учителят. – Може би ще е хитро, ако над вратите на автобусите се залепят стикери с думите от Дантевия “Ад”, които са изписани над портите на Ада в произведението: “Надежда всяка тука оставете, вие, що пристъпвате тук”. Да, наистина би било забавно. Аз например се сещам за творбата на Димчо Дебелянов “Миг”, в която лирическият герой също е мачкан и блъскан от хората, намиращи се около него, а чувството му за безсилие пред тази “ледно-бездушна” тълпа отново е голямо. Но, разбира се, при Дебелянов ситуацията си е доста по-различна. Казвам ви го, за да ви провокирам да четете с удоволствие.

  Г-н Многознаев замлъкна, защото, някъде от училищните коридори, внезапно започнаха да се дочуват стенания на диви зверове. Шумотевицата изненада учениците, но преподавателят побърза да ги успокои:

  - Не се тревожете, ученици. Това сигурно са моите момчета от десети “Б” клас. Те обикновено издават такива стенания, ако в училището е влязла някоя привлекателна девойка или както те казват: “бамбина”, “маце” или “бамбинено маце”.

  Учениците тъкмо одобриха наименованията, предназначени за красивите момичета, когато шумът се усили. Вече не се чуваха само стенания, а нещо повече: ръмжене, скимтене и лай озвучиха училищните коридори. Наистина имаше някакви зверове пред вратата на стаята, в която се намираха сега учениците и г-н Многознаев.

  - Ще проверя какво става – безстрашно рече преподавателят и понечи да отвори вратата.

  Но точно тогава някой почука по нея и изкряска:

  - Помощ!

  Г-н Многознаев светкавично отвори вратата и през нея нахлу училищната чистачка, която побърза да се скрие зад учителя, който остана много изненадан от разкрилата се пред него гледка.

  - Майчице! – тихичко прошепна той.

  Пред погледа му се разкри цяла глутница диви кучета, които лаеха и ръмжаха насреща му. Някои от тях дори храбро си маркираха територията и се разхождаха като господари, сякаш вече притежаваха училищната сграда. И тъкмо когато едно от кучетата се втурна срещу г-н Многознаев, той се отдръпна назад и затръшна вратата на класната стая, за щастие, точно пред муцуната на кучето.

- Какво ли е станало!? – шокирано изрече преподавателят, но от объркания поглед на училищната чистачка и подплашените изражения на учениците си разбра, че и те бяха не по-малко изненадани от него.

                                                                ***

                                                 Двадесет минути по-рано...

  Г-н Щипедупев четеше вестник и си посръбваше кафенце в стаята на десети “Б” клас. Беше решил, че няма смисъл да преподава, след като си имаше и собствени грижи. А и в крайна сметка – никой не му държеше сметка!  

  - Успя ли да тафиш сладкиши, Дейвид? – тихичко попита попита Ваньо, макар че и без да попита тихо, пак нямаше кой да му обърне внимание, тъй като учителят се правеше, че учениците не съществуват.

  - Да, ти да не ме смяташ за некоя балама? – отвърна Дейвид. – Гепих две торби сладкиши от маркета. Вече не се навъртам покрай шоколадовите зайци, щото разбрах, че и какаовите дядоколедовци не са лоши. Що ги пускат още през октомври – не знам!

  - Супер! – прошепна Миро. – Браво на теб! Аз пък нося гроздомицин. Ще се нацепиме зверски яко!

  - Да, аз взех също гроздомицин, ама сливов – намеси се и Тони.

  - Требва да действаме при първа възможност, щото иначе може да изтървем купонясването! – допълни Сашо. – Само да ни изпуснат от поглед и ще се напоркаме здравенярско!

  - Ей, загубеняци! – провикна се г-н Щипедупев, след като стана от стола си. – Аз излизам от стаята за точно две минути. Ако чуя какъвто и да било шум или разбера, че някой от вас е станал от мястото си, просто ще ви извия наркоманските вратлета! Ясно ли е?

  - Чаткаме, даскале, споко – отвърнаха задружно учениците.

  - Рррррр! – изръмжа им г-н Щипедупев, след което ги изгледа с дълбока погнуса и излезе от стаята.

  Учениците останаха сами.

  - Как ще убием коня, докато се върне тоя загубеняк? – попита Кирчо.

  - Аз имам идея – отвърна Стефан. – На бас, че никой няма да успее и посмее да си запали газовете, преди плешивия да се е върнал!

  - Аз ще го направя за два кинта! – извика Еди.

  Учениците светкавично бързо събраха необходимата сума, след което намериха запалка и я поднесоха зад наведения си съученик.

  - Ей, чакайте малко! – извика Кирчо.

  - Какво има пък сега бе, селинджър! – изкрещя Миро. – Да не си решил да го направиш за по-малко мангизи?

  - Нищо подобно – отвърна Кирчо. – Видях през прозореца, че г-н Щипедупев току-що се качи в колата си.

  Учениците моментално се скупчиха около прозорците. Да, преподавателят наистина се беше качил в колата си. Той дори отвори прозореца и хвърли през него смачканата си пластмасова чашка от кафе, след което запали двигателя и си отиде.

  - Сега ни е паднало да вършеем! – изкрещя Миро. – След мен! Знам едно място, което никой не посещава и където можем да си се накъркваме на воля!

  Останалите му съученици го последваха, след като той излезе от стаята.

  - Къде отиваме? – попита Дейвид.

  - Ето тук – отговори Миро и посочи отсрещната врата.

  - Библиотеката? – попита Тони.

  - Да, това е добра идея – отвърна Мартинчо. – Никой не е влизал тук от години. Вижте, по катинара има дебел слой прах.

  - Добро прозрение, тъпунгер – каза Миро. – Сега да се захващаме за работа.

  След като изрече тези думи, той извади от раницата си един лост, с който се опита да разбие вратата, но напразно. След него няколко от съучениците му се пробваха да отключат катинара, като ровеха в него с игла, но пак безуспешно.

  - О, не мога да губя повече време! – изкрещя Стефан, най-едрият сред тях. – Отдръпнете се – допълни той, след което се засили към вратата, скочи и я изрита с всичка сила.

  - Уау, браво на тебе! – единодушно изкоментираха съучениците му, любувайки се на вратата, която се бе отделила от пантите си и сега се намираше разтрошена на пода. – Да нахлуваме! – допълниха те и влязоха смело в прашната училищна библиотека.

  Като изключим мрачината, задушаващия прах и мръсотията, в библиотеката не беше чак толкова лошо. Разбира се, учениците не обърнаха внимание на прашлясалите книги, защото въобще не им пукаше за тях, но и защото вниманието им беше привлечено от въргалящата се по пода глутница диви кучета. Помиярите спяха дълбок сън и все още не бяха усетили присъствието на учениците. А те, разбира се, доста се изненадаха от настанилите се животни, които се бяха промъкнали през малката дупка в стената, намираща се срещу погледите на учениците.

  - Какво ще правим сега? – уплашено попита Кирчо. – Аз викам да си биеме камшика оттука.

  - Млъквай бе, женчо! – кресна Миро. – Нищо няма да ни попречи да се нацепим като железа! Та това са само някакви си мършави помияри!

  Секунди по-късно, вече не толкова смел, Миро съжаляваше за крясъка си. Хлапетата забелязаха как кучетата се надигат бавно и с втренчени срещу им очи.

  - Опа, стана кофтейшън ситуация – прошепна Мартинчо, притеснен от ръмжащите и озъбени песове, които бяха започнали бавно да пристъпват напред.

  - Без паника! – опита се да ги успокои Стефан, макар че и самият той бе започнал да се тревожи.

  - Мамка ви, да бегаме! – изписука Кирчо и си плю на петите.

  Съучениците му, искат – не искат, го последваха, защото секунда след като кучетата видяха уплашеното и бягащо от тях човешко същество, придобиха смелост и подгониха всички останали.

  - Мъртви сме, майчице! Ще загинем! – чуваха се крясъци сред училищния коридор.

  Няколко от хлапетата излязоха от библиотеката и се шмугнаха набързо в класната стая, от която бяха излезли преди няколко минути, докато Стефан и Тони се опитваха да препречат пътя на помиярите, като използваха срещу им останките от разпочупената врата. Тези им опити обаче не продължиха дълго време, но все пак осигуриха възможност на всички да се шмугнат в класната стая. Тони и Стефан захвърлиха срещу кучетата дървените останки от вратата и се втурнаха, треперещи от вълнение, към стаята. Тони влезе, подир него и Стефан, който понечи да затвори вратата, чрез която успя да стисне точно навреме муцуната на едно от кучетата, което изскимтя и се отдръпна назад, като по този начин позволи на учениците да затворят вратата и да се барикадират в класната стая.

  Кучетата удържаха първата победа. Те успяха да защитят територията си успешно, а сега беше време да завоюват нова. Помиярите се втурнаха смело нагоре по стълбите и започнаха да обикалят из училищните коридори, уринирайки господарски навсякъде, където минеха. Разбира се, те не бяха обезпокоени от никого, тъй като това се случваше по време на учебен час и нямаше нито един човек по коридорите… Освен, разбира се, охранителя, който бе въоръжен с дълга палка, нож, електрошок и много лош дъх. Той обаче, секунда след като видя вилнеещите из училището диви кучета, хукна да бяга през вратата, без изобщо да му скимне, че би могъл поне да се опита да прогони кучетата, които започваха да господстват из училището.

                                                            ***

                                                 Отново в настоящето...

  - Какво става тук, по дяволите! – троснато съскаше г-жа Алкохоликова. – Искам да ми обясните веднага, Многознаев, без увъртания!

  - Аз съм изненадан не по-малко от вас – отвърна учителят. – Единствената информация, която имам, получих от краткия телефонен разговор с един ученик от моя клас, който ми каза, че някакви кучета ги подгонили и станало страшно или както той се изрази: “зверска патаклама”. Но сега са си в класната стая на сигурно място. Трябва да направим нещо, за да предпазим учениците – настойчиво отбеляза г-н Многознаев. – Може би да се обадим на полицията или на пожарната...

  - И какво ще им кажем, Многознаев! – озъби се насреща му г-жа Алкохоликова. – Че са ни нападнали диви кучета, понеже в това училище не се осъществява никакъв контрол и няма ред? Не мисля. Тази история не бива да се разчува!

  - Но какво ще правим тогава? – попита учителят.

  - Ами ще трябва сам да прогоните кучетата – отвърна директорката.

  - Моля! – възнегодува г-н Многознаев. – Че аз откъде да знам как да прогоня глутница диви кучета? Това не го пише в учебниците по “Педагогика”!

  - Тогава напишете нови! – кресна г-жа Алкохоликова. – Или ще изгоните помиярите навън, или ще Ви уволня! – писна тя, след което изтръгна метлата от училищната чистачка, която се беше скрила заедно с тях в учителската стая, а след това я връчи на преподавателя и го изблъска навън.

  - Сега я втасахме – прошепна сам на себе си г-н Многознаев, след като чу как г-жа Алкохоликова заключи учителската стая. – Ще ми трябва помощ – продължи да си говори сам преподавателят, след което предпазливо взе да се изкачва нагоре по стълбите.

                                                                 ***

  Г-н Многознаев почука по вратата на кабинета, намиращ се на четвъртия етаж. Г-н Здравеняков, учителят по “Физическо възпитание и спорт”, я отвори и се опули срещу г-н Многознаев.

  - Г-н Здравеняков, здравейте! – задъхано поздрави преподавателят. - Глутница диви кучета нападнаха училището и имам нужда от помощ. Трябва да ги прогоним, преди да са ухапали някого!

  - Добре, момко! – след кратко колебание възкликна г-н Здравеняков. – Чакай само да си взема якето и идвам – довърши той, след което затвори вратата на кабинета си и се заключи вътре.

  - Г-н Здравеняков, г-н Здравеняков – почука на вратата още няколко пъти г-н Многознаев, преди да му стане ясно, че самият той бе единственият останал мъжага в училището.

  Нямаше какво да стори, освен да стисне по-здраво метлата и да заслиза внимателно по стълбите. Учителят слизаше бавно и предпазливо, но вледеняващият ужас го обзе един етаж по-надолу, когато пред него изскочи едно озверяло и ръмжащо псе.

  - Марш! Чиба! – провикна се колкото му глас държи г-н Многознаев, но гласът му прозвуча слаб и писклив.

  Кучето просто го изгледа тъпо, след което светкавично го заобиколи и се втурна нагоре по стълбите, като (само след секунда-две) се изгуби от погледа на разтреперания от ужас преподавател.

  - Ами сега!? – прошепна сам на себе си г-н Многознаев. – Какво ще правя? Не мога сам да прогоня тези злобни кучета.

  Отчаянието взе да се просмуква под кожата на преподавателя. Той бе започнал да губи надежда, но точно тогава дочу някакви пиянски крясъци, които идваха от долните етажи. Преподавателят мълниеносно се спусна надолу, достигна първия етаж и видя как един клошар раздава храна на кучетата, гали ги и им приказва бащински нежно:

  - Мечо, Шаро, Кляпчо, Дългоушко, Вихър, Балкан, как ми липсвахте, дечицата ми милички!

  - Хей, кой си ти? – провикна се г-н Многознаев, приближавайки се, като не изпускаше от ръцете си метлата. – Твои ли са тези кучета?

  - Нещо такова – отвърна клошарят. – Много се бях притеснил за тях, като видях, че ги няма.

  - Добре, добре, така или иначе не ме интересува много! – изсумтя г-н Многознаев. – Тези кучета явно те слушат, затова ги изведи навън веднага, докато не са ухапали някой ученик или докато не съм извикал полиция!

  - Не, не, без полиция! – завайка се скитникът. – Излизаме, излизаме. Хайде, дечица, след мен – допълни той, след което излезе през вратата на училището, следван плътно от глутницата кучета.

                                                                 ***

  - Не мога да повярвам, че успяхте, г-н Многознаев! – развълнувано говореше г-жа директорката на преподавателя, който, благодарение на големи усилия и с помощта на своите ученици, току-що бе затиснал вратата на библиотеката с едно огромно бюро.

  - Да, не беше лесно – отвърна учителят. – Но аз винаги съм се разбирал с кучетата. Е, какво ще правим сега?

  - Смятам да Ви възнаградя, разбира се – отвърна г-жа Алкохоликова. – Ще Ви освободя от задълженията Ви за днес. Можете да си тръгнете по-рано.

  - О, много Ви благодаря! – зарадвано рече г-н Многознаев.

  - Но, естествено – продължи г-жа директорката, - поставям Ви за задача да намерите майстор, който да зазида тази проклета врата веднъж завинаги! И то да я зазида още днес!

  - Да намеря майстор?! – смутено повтори г-н Многознаев. – Та аз не познавам майстори.

  - Не говорете глупости, Многознаев – скастри го директорката. – Вие успяхте да прогоните цяла глутница диви кучета, та с един майстор няма да се справите! Не ставайте смешен!

  - Е, да, предполагам, че имате право – отвърна поласканият преподавател. – Е, ще се залавям за работа тогава – отвърна той.

  Аз също – рече г-жа Алкохоликова, след което влезе в кабинета си, от който се носеше подозрителна миризма на гроздомицин.

                                                           ***

                                             Два часа по-късно...

  Г-н Здравеняков отключи кабинета си, а след това подаде главата си навън и се огледа внимателно. В коридора нямаше жива душа. Той бавно излезе, а след това заключи тихичко вратата. Учителят си подсвирна тихичко с намерението да напусне училището възможно най-скоро. Изведнъж обаче чу ръмжене. Обърна се и видя срещу себе си едно огромно ръмжащо псе.

  - Добро кученце, добро кученце – премалял от страх се опитваше да го успокои г-н Здравеняков.

  Тогава кучето излая, а уплашеният учител изпищя и хукна надолу по стълбите, следван от кръвожадния помияр.

                                                          ***

  ПП: Не е за вярване, но историята, макар и съвсем леко преувеличена, е вдъхновена от действителни събития.

  ПС: Всички прилики с лица и действителни събития са съвсем нарочни.