Учителят по театрално майсторство на виконта, наименован Свинченцо Дупио, беше с брада, защото не се беше бръснал, имаше зелени очи, защото така го беше родила майка му и среден ръст, защото му ставаше лошо от височини и обичаше да е по-близо до Земята, ненавиждайки всички космонавти. Пиер го мразеше, защото подозираше, че е прав в твърденията си, макар и да не му вярваше ни най-малко. Свинченцо говореше много и за всичко, а виконтът се чувстваше длъжен да го слуша рядко и вяло, защото усещането, че учителят не говори на него почти никога не го напускаше. Веднъж, докато Пиер си мислеше за злополучните марули, Дупио беше казал:

“Когато играеш една роля, за да се харесаш на публиката, тя обикновено и пет пари не дава за играта ти, но пък задължително харесва костюма на поддържащата роля, а ти, осъзнавайки го, не можеш да излезеш от образ, защото в този момент вече си решил, че непременно с тази роля трябва да бъдеш запомнен. И така играта ти продължава на сцената, на която всички сме актьори и никъде не можеш да намериш кьорав гримьор да ти напудри пъпките, та малко да замязаш на човек.”

Разбира се Свинченцо не беше сигурен за нито едно от нещата, които казваше на Пиер, но пък беше абсолютно сигурен за единственото нещо, което никога не му казваше, а именно, че виконтът ставаше за актьор, колкото едно дърво за спринтьор. И въпреки това те бяха изградили дългогодишно приятелство, което се радваше на постоянство, здравина и имаше бъдеще, защото единственото, което искаше всеки един от тях е другият да го остави на мира.

Друг път, докато се разхождаха на бунището – любимото място на Дупио, поради щото го считаше за твърде близко до съвременния театър, а според виконта – твърде близо до живота на Свинченцо – учителят празнословеше за творчеството на писателите: “Драги ми приятелю, дори да ми бяхте враг, пак бих споделил с Вас, че ако бяхте прочели дори един сценарий, нямаше как да не забележите, че истината, до която всеки творец достига, остава ненаписана!” И след като почерпи мъдрост от една празна консервна кутия пред него, вдигна погледа си, зарея го нанякъде и продължи: “Истината, драги ми виконте, е толкова сковаваща и бяга от перото, че, когато те обладае, ти се струва толкова безсмислено да я правиш достояние на някого, ти просто се преобразяваш във вцепенен егоизъм и изчакваш да те пусне, за да напишеш куп глупости, с които прикриваш следите ù в главата си.” Виконтът кимна, докато се мъчеше да се сети кога за последно си беше легнал трезвен.

Същата вечер Свинченцо Дупио изгори всичките си книги и отиде да се пречисти последователно в театъра, две кръчми и един бардак.