Йоан затвори тихо входната врата и събу старите си обувки. Влезе в кухнята, където спеше шестгодишната му дъщеричка Божидара и остави хляба на малката масичка. Момиченцето се размърда и отвори очи. На слабата светлинка от запалената свещ то видя баща си, който беше седнал на пода до него. С едната си ръка ядеше парче хляб, а с другата галеше русата косица на дъщеря си. По лицето му личаха следи от сълзи.
 - Тате, студено ми е. И съм много гладна – тихо промълви детето, надигайки се от постелята си.
 - Ела тук – придърпа я до себе си той и я зави хубаво с одеялото. – Заповядай, миличка – подаде ù  крайчето от хляба, а тя лакомо отхапа.
 - Къде е мама? – попита Божидара.
 - Навън. Сигурно се е скрила някъде, за да се предпази от страшната виелица – момиченцето погледна жално баща си и той побърза да го успокои. – Но на сутринта ще се върне. Топло ще ти се усмихне и ще те целуне по челото. И знаеш ли какво ще ти носи?
 - Какво? – зарадва се тя и детските ù очи запламтяха.
 - Всякакви бонбони. Шоколадови, карамелени, плодови, ментови и какви ли още не – баща ù закачливо стисна нослето на момиченцето.
 - И тогава ще изляза навън и ще почерпя всички деца от квартала. А те ще ми благодарят и ще ме поканят да играя с тях – започна да мечтае то.
 - Хубаво. Но трябва да се облечеш добре. Студено е и ще настинеш – каза той, подавайки на детето още едно парче.
 - Ама децата ще ми се смеят на скъсаното палтенце – натъжи се Божидара.
 - Няма. Нали ще им носиш бонбони – въздъхна той и стисна силно ръката ù.
Детето не отговори. Сгуши се по-близо до баща си и се загледа през напукания прозорец.
 - Снегът е красив – усмихна се тя. – Нали до сутринта ще спре да вали и мама ще се върне?
 - Разбира се, миличка. Сега заспивай – целуна я баща ù, а от уморените му очи закапаха едри сълзи. Една от тях погали заспалата Божидара.
На сутринта все още валеше сняг. Баща и дъщеря спяха сладко, обвити в прегръдка.
 А свещта отдавна беше угаснала.