26 февр. 2010 г., 23:14

Ultima Necat 

  Проза » Другие
768 0 1
17 мин за четене

 

    „Поручик  Щастие, след тази битка няма да получите маршалски жезъл.”

                                                     Петър Делчев

 

Намирам се в процес на мобилизация. Тази война е наложителна, поради нарастваща необходимост от оцеляване, доколкото една война е в състояние да предостави подобна възможност. Враговете са ясни и мотивите – също така ясни. По принцип, въпросният Casus belli съществува отдавна, но винаги отлагам решителните действия поради пословичната си несигурност и склонност към компромиси. Разбира се, веднага става ясно, че съм зодия рак и пребивавайки под знака на Селена, обречен да се подвизава откъм тъмната страна, поради което и предстоящата война се оказва предимно война със себе си; съвсем понятно, че победители не може да има. И съвсем понятно,  оръжията са от друго естество (тук няма танкове и бронетранспортьори), самият генералитет се състои от пораженци; също така изстрелите са тихи и винаги право в сърцето. Тъй като последствията от подобни военни действия са достатъчно предсказуеми, приемам предстоящите поражения и встъпвам от позицията на предварително губещ, доколкото е възможно в подобен конфликт да бъде нещо друго. Поради изострена сетивност на падащия, виждам ясно тези поражения дори в мигове на триумф, ако изобщо може да се говори за триумф в сянката на тотална обреченост. Ехото притихва предварително в лоното на собствената си невъзможност и триумфът е винаги беззвучен, приел като доминиращ фактор хилещата се креатура на нескончаема гротеска.

Поради което отварям скоби и заявявам предварително: предприемам мобилизация, защото всъщност, в позицията на губещ, няма какво да губя и никога не съм бил собственик на нещо друго, освен всевъзможни безизходици, лишаването от които не би могло да се случи. Атакувайки собствените си позиции и стигайки до кота нула, съм склонен да достигна до своеобразна автофагия,* обвинявайки се в действия, които никога не съм извършвал.

В апогея на подобен ексцес самоизяждането винаги притежава особено очарование – очарованието на пълната безнадеждност, когато всичко, до което се докоснеш се скапва и всичко, което се скапе, се вмирисва. Налага се да предприема настъпление, за да превзема най-после тези достатъчно опровергани позиции, които априори защитавам сам от самия себе си и в този смисъл войната е окопна, а поражението – сигурно.

Общо взето пребивавам в едно имагинерно пространство, до което никой няма достъп и като така, всичките ми инициативи се насочват към някаква илюзорна Светая Светих, където единствен обитаващ съм аз. Успявам по странен начин да отблъсна всеки, който е проявил интерес да надникне зад бариерата не толкова, защото имам нещо да крия, а съвсем обратно, защото искам да споделя. Тъкмо това не ми се отдава, тъкмо това  е потресающо изкривено и ми става ясен ефектът на кривите огледала, доколкото наличният цирк е винаги достатъчно глупав. Сред множеството измислици, естествено, съществува и измислена любов, ако по някакъв начин една измислица може да съществува. Парадоксалното е, че съвсем искрено съм се влюбвал без да вярвам особено в подобни безумства и съвсем искрено съм страдал, но това не е проблемът на Пигмалион, защото изваяният образ го няма никакъв, няма и кой да го извая, доколкото тъкмо това е бил мотивът на Афродита да се намеси.  Тук Афродита е безсилна и няма как да се намеси, защото в тази имагинерна любов музите са също така имагинерни, а настоящият Пигмалион – тоест – аз, е предприел тактиката на Арес**, не само защото не го бива в изкуството да обслужва музи, но и защото музите са безсилни да го извадят от вцепенението пред предстоящия крах. Поради което, предприемайки военни действия, се оказвам предаден от самия себе си.

Опитвам се да се добера до подобна ситуация в историята или литературата, но не мога. Там не се намират подобни типажи. Дори в ужасяващата война на Фриц Цорн врагът е видим и ясен: това е собствената му болест, от която умира – разбира се рак – и собственият му ненавистен Бог, чието мерзко присъствие той проклина в процеса на агонията, а вероятно и в часа на Страшния съд, защото няма подръчно средство, с което да го цапардоса по светейшата тиква.

Понятна е и войната на Мартин Идън – онзи великолепен и трагичен двойник на автора, чийто противник е глупостта на четящата и блееща посредственост, стигнала до равнището да събира автографи и да се прехласва по авторитетите, които някой, някога и някъде, по някакъв начин е наложил, разбира се, с много пари. Съвсем понятно е, че накрая както героят, така и авторът, след като печелят сраженията безапелационно, по време на триумфа се самоубиват, не можейки да понесат погнусата си от вонящата мерзост на възхитената тълпа и възхитената любов със задна дата.

Съвсем известен е и противникът на Ван Гог, когото произвеждат посмъртно в гений, защото приживе изхвърлят зад борда и го оставят да умре като куче в една провинциална лудница.

Съвсем познат е и противникът на прекрасната Камий Клодел, в която се влюбват всички ценители на прекрасното, след като са я изоставили да умира бавно в продължение на четиридесет години в подобна или по-жестока лудница.

Подобна е борбата на Ницше, на Модилиани, на Шопен, на Кафка, на Ана Комнина. Всички те имат конкретна амбиция и конкретен враг в лицето на пълзящата ординерност на нисшите и висши духом.

Но те са наясно с посоката и знаят какво да търсят или поне да прогонят от себе си. Когато постигнат успех, знаят как е станало и на какво го дължат. Когато страдат, също им е ясно какви са причините.

С подобна възможност аз не разполагам.

Дори вечният Дон Кихот и вечният Хамлет имат представа за враговете, които сразяват и от които биват сразени. Дори обреченият Чарли от онзи потресаващ филм на Ралф Нелсън се бори до последно, докато съществува проблясък, с непреодолимо надигащата се мрачина на един прогресиращ упадък. И всяко кукувиче гнездо си има своите излитащи и умиращи кукувици. И всички кукувици са наясно по въпроса с гнездата. Но аз не съм нито между излитащите, нито между умиращите и кукувиче гнездо няма. Понеже Господ явно е прецакал работата и не е възможно да ме спечели като свой привърженик сега и в часа на Страшния съд, поради което възнамерявам да му припомня всички гафове, които е допуснал, осъществявайки проекта Хомо. Понеже съм осъден приживе, не мога да позволя да ме съдят и на умряло; не се чувствам подсъдим – не съм убил, не съм крал, не съм предал, не съм лъгал; чист съм за разлика от Него и ще му извадя всички кирливи ризи напук на прозелитите и нищите духом, на които много се иска да бъдат вечно блажени и в своето религиозно слабоумие, са по-гадни и от най-гадните плазмодии. Подкрепям жената на агонизиращия богоугодник Йов, която е категорична в своето прозрение и с всичкия си гняв на мислещ човек, направо заповядва на онова окаяно нищожество мъжа си, което продължава да се моли Богу в предсмъртните си гърчове: „Похули Бога и умри!” Наистина достойна жена.

Не мога да не се заям и с онази мижитурка Аврам, на когото се присънило, че Господ повелява да убие сина си и той с всичкия си акъл е готов да го стори – все едно коли прасе. Не понасям нито Аврам, нито неговия патрон. На мен определено ми е гаден този всеблаг Бог, който без да му трепне окото си позволява такъв нечовешки експеримент и подлага на подобно изпитание един баща – уж да му изпробва вярата. С удоволствие, ако ми се мерне някъде по сокаците, бих му праснал публично един шут по божествения задник, та ако ще и приживе да ме бутнат в катрана. Там е работата, че той се крие от мен; явно е усетил какво му мисля. И понеже не го считам за сериозен противник (що за противник е онзи, който непрекъснато бяга и се крие), се налага да обърна оръжието срещу себе си в някакъв мазохистичен комплекс, спомняйки си един стар лозунг на бившите вече комунисти и настоящи анти-такива: „Да унищожим врага в самите нас!”

Ми как да уважаваш подобно божество, камо ли да му се кланяш, което е изоставило любимия си син (поне така твърдят поповете) да умира в страшни мъки на кръста под налудничавия предлог, че това помагало за спасението на душите на вярващите. Дори и Възкресението не е достатъчен аргумент, ако наистина го е имало (в което твърде се съмнявам) като частично възнаграждение за ужасяващите страдания на Сина Божи; ама че Отец и Бог е това – да го вземат всички дяволи!

Бидейки, в края на краищата най-обикновен християнин, не мога да не се усъмня в добронамереността на божеството, въпреки че загрижените божи служители твърдят обратното и чувам с потресающа яснота раздиращата душата мъка на умиращия Христос: „Защо ме изоставяш, Господи!” – съвсем достатъчно основание да се приеме, че самият Tой в най-страшния миг на прозрение, в лицето на самата смърт, се е усъмнил в достойнствата на своя Отец. Поради което Го подкрепям напълно. Амин!

По този начин се оказва, че съм християнин – атеист, доколкото подобен оксиморон се вмества  в нормалните представи – тоест – приемам ценностната система и нравствените устои на това учение, но не приемам Бога – поне този, който ми се предлага като такъв.  Но не бих твърдял, че моята война (така нарекох това заяждане) наподобява бунта на Иван Карамазов на Достоевски и причините са ясни. Все пак Карамазов допуска наличието на конкретно божество (въпреки известни съмнения) и се бунтува срещу безобразията му, докато аз не вярвам в подобно наличие. Няма такова. Няма нито живот след смъртта (във всички случаи е преди нея), няма нито страшен съд, нито страшен съдия; нищо няма и божеството си е обикновен истукан, измислен от наивници за заблуда на други наивници. Ако е нужно заради някаква душевна хармония и опора свише да се повярва сляпо в бълнуванията на разни фанатици, то аз винаги бих предпочел да потърся истината и я намирам не на това място. И блаженството на нищите духом не ми е достатъчно, за да се почувствам човек или най-малко полутакъв. Човешкото достойнство не се измерва с равнището на подобно видиотяване. Ако съм осъден да понасям болка, едва ли ще си помогна с разни залъгалки, а и не ги искам. Зная, че както живота, така и умирането е едно единствено, освен това – завинаги, ето защо си позволявам да оцелея някак – най-вече заради амбицията да съм жив.

Това е причината да си измислям понякога и любов, макар че трудно се вмествам в подобни категории; обикновено не се виждам нито като влюбен, нито като любим. Не вярвам в идеята, че Бог е любов, но приемам обратното – тоест – че любовта може да бъде божествена, ако изобщо я има. Проблемът е, че в повечето случаи я няма, което от своя страна е потвърждение на констатацията, че няма и Бог, стига една такава игра на думи да оправя нещата. Но не ги оправя.

Избирайки маршрута по Via Мilitaris, вероятно ще стигна там откъдето съм тръгнал. Естествено, по тоя маршрут няма да срещна Афродита, въпреки, че по силата на някакъв брачен договор, узаконен лично от самият Зевс, би трябвало да е сподвижничка на същият този Арес, който обича да реже глави. Но, всъщност не е - и то е така, защото трудно се съвместяват любовта и смъртта, които са от компетенциите на единия или другия, но никога и на двамата. Нейното участие в Троянската война вероятно като съветник по любовните въпроси някак скептично се възприема от умрелите в същата тая война. Всъщност, единственото обяснение е, че тази най-глупава война в историята на човечеството, като изключим онази футболна война между онези две възглупави държави, се дължи (и то няма как да бъде друго) на едно обикновено прелюбодействие, защото по силата на тази типично женска логика, любовта и прелюбодействието са взаимозаменяеми и си заслужават жертвите. Което с пълно основание я кара да предпочете мотивите на влюбените пред  пуританските канони на по-късните религии, за което я оправдавам безапелационно. Интересно, че на Олимп – съответно – целия Елински свят – както  Боговете, така и хората дават решително предимство на любовта пред каквито и да било религии и войни и никак не се притесняват да си разменят жените (съответно мъжете), което особено нервира еврейския истукан Йехова и в това отношение законите са твърде либерални. Техните канони никак не се връзват с библейските канони на Йехова и то е съвсем логично. Духовният свят на Елините е твърде далеч и твърде високо от безкрайната пустош на пастирите от Синай. В своят божествен гняв същият този Йехова повелява на онова лудо копеле – пълководеца Исус Навин да избие жителите на цял един град в Ханаан, понеже не им пукало за мухлясалия морал  на неговите пастири и жените били особено дащни. В това отношение както Зевс, така и Йехова, също и Аллах, макар че са имена или по-скоро псевдоними на един и същи Бог (поне така твърдят богопроучвателите), в действителност доста се различават, явно в зависимост от  компетенциите на биографите им, така че просто ще си замълча по въпроса за тяхната достоверност. Но все пак, докато Зевс ми е някак симпатичен, заради склонността му да проявява великодушие и да се закача с чужди булки, то никак не мога да понасям онзи мрачен тип Йехова, който само се дуе пред простите синайски пастири и се заканва, че ще ги изтрепе, ако не повярват безусловно в него. По моя преценка е пълен комплексар и пълна откачалка и хич не ги виждам онези негови „свидетели”, дето се напъват да му прикрият глупостите.

За онзи другият – Аллах или не знам как го наричат всичките му многобройни почитатели – нямам много информация (не ми се залавя да чета сега Корана), но явно и той не е много стока; то си личи, дори и без да си чел корана. Знам само, че един негов любимец – пълководецът Омар Ибн Ал Хатаб – подпалва Александрийската библиотека, защото по негова преценка, имайки под ръка корана, не ти трябва нищо друго. Много голям умник. Поради което и досега доста негови  поддръжници убиват с камъни хубавите жени, дори само ако са дръзнали да си свалят фереджето пред чужд мъж. И според същата тази логика много по-благонравно е, ако мъж легне при чужд мъж, отколкото жена при чужд мъж. Ашколсун – халал им вяра!

Подозирам, че същият този Аллах е не само глупав, но и импотентен или поне биографите му са на този хал (има си хас да не е така), защото по принцип, слабите (респективно глупавите) мъже са и най-ревниви. Във всички случаи каквито са поповете, такива са и Боговете – дърти изкуфялници и дърти боклуци... Но стига; бях тръгнал в друга посока!

Така или иначе, вече споменах, че по Via Militaris няма да срещна Афродита, но има вероятност, ако тичам по-бързо, да си захапя опашката. Това нито е особено полезно, нито е естетично, но не ми се предлага друга възможност. Но дори и да я срещна, тя вероятно би се затруднила в задълженията си, защото вместо любим образ съм изваял обикновена гротеска (вероятно Пигмалион е пиян) , а да вдъхнеш душа на гротеска едва ли е особено вълнуващо събитие. Оставям образът недовършен (май не само него) - някакъв макет от рекламите за конфекция – и прогонвам Афродита. Няма работа тя в тези типично мъжки мероприятия като войни, злоби и пр., не че съм антифеминист, но предпочитам да воювам сам; не обичам нито легионите, нито глутниците. И всяка капитулация си е моя лична работа; имам натрупан опит с капитулациите, както и с Троянските коне, с които си уреждам кушиите. Ако ме запитат каква е каузата, за която воювам, веднага ще дам обяснение: справедлива е каузата, тъкмо поради което е и кауза пердута.  В това няма нищо чудно – обикновено всяка справедлива кауза си е кауза пердута. Но нямам представа дали този парадокс е от компетенциите на Бога или дявола. Обикновено трудно различавам единия от другия (понякога Бог ми изглежда като страшен дявол), така че би било учудващо, ако не се касае за парадокс.

Всъщност, защищавайки тази кауза пердута, не възнамерявам да възстановявам статуквото. Счупеното си е счупено и проваленото – провалено; по-скоро се касае за търсене на възмездие или по-скоро порицание на виновниците за този хал. Но какви виновници? Няма по-безумна инициатива от тази да порицаеш нещо, което не съществува – било то Бог, справедливост, любов. За първото вече споменах, но то се отнася и за последното. В това отношение приличам на сприхава домакиня, която се кара на неодушевените предмети, в които се блъска непрекъснато из кухнята: столове маси, хладилници и др. Протестът е основателен, поради което – безсмислен и виси в пространството с всичката си нескопосаност и всичкото си безсилие да промени нещо, което е обречено. Да порицаеш някаква любов за това, че я няма е все едно да лаеш вечер срещу луната, когато е най-пусто и най-студено. И вероятно всички псета по света са потвърдили този факт безусловно, което не им пречи да продължават да експериментират.

В тази връзка намирам известна аналогия между псетата и поетите; не че не правя разлика между тях, но разликата може би се състои в обстоятелството, че първите не пишат стихове, а само декламират и го правят по своеобразен начин, а вторите си мислят, че правят нещо, когато не правят нищо. И опитвайки се понякога да пиша стихове (ама че щура идея), се чувствам по същия начин – тоест – като лаещо срещу луната куче, което по този начин се опитва да привлече вниманието към себе си (кой знае чие внимание), търсейки справедливост във вид на кокал или любов във вид на кучка. Но както справедливостта – кокал, така и любовта – кучка  все отсъстват и са някъде или по-скоро никъде.

Наивниците продължават да твърдят, че за любовта трябва да се воюва. Това е най-безумната идея, която се е раждала някога на земята. Няма се предвид, разбира се, някаква Троянска война, но то е все едно. Да воюваш за любов, то значи, че вече си капитулирал; това го казвам аз, подписвайки поредната капитулация. Поради което е приемлива тактиката на Наполеон или с други думи: победата в любовта се състои в бягството. Напоследък я прилагам достатъчно усърдно. Което не означава, че успехът е в кърпа вързан, но поне ще си спестиш илюзиите. И резултатите са налице: колекцията ми с илюзии нараства прогресивно в паралел с прогресиращо оглупяване.

Най-жалката комедия би било да се влюбиш на стари години. Не че е невъзможно, но не е препоръчително предвид някои досадни и чисто физиологични фактори, придружаващи или придружени от една не твърде лицеприятна деменция, което няма как да се скрие. Подобен експеримент винаги е свързан с предстоящо и много страшно отрезвяване, когато махмурлукът никога не преминава, поради което е неприложим. Което не означава, че не се опитвам да го прилагам, предвид непрекъснатите ми разпри с Бога, дявола и вечно загрижената Афродита,  когато вечер, лаейки срещу луната, се мъча да пиша стихове. Но понеже поезията, както и любовта, е за млади хора, а не за сенилни старци, се налага да изоставя и това начинание.

Преди да подпиша безусловна капитулация, прогонвам от вселените си всички Богове и сатани. Не ми трябват свидетели на резила, нито съветници за това как да бъде уредено пребиваването ми във вечния живот (айде холан). Вечният живот го преотстъпвам на наивниците и политиците, дано кандисат най-после; на мен ми трябват много по-дребни неща и попът е наясно с проблема.

Накрая се сбогувам с последната си любов (тя отдавна го е направила) и й пожелавам... Момент, забравих какви трябва да бъдат пожеланията  за такъв тържествен случай. Защото тя вероятно е очаквала да се появя сред простосмъртните като триумфатор – на бял кон и с извадена сабя. А аз – обикновен аутсайдер – се тътря на магаре като някакъв нескопосан Санчо Панса, та дори и магарето вече е достатъчно грохнало.

Разбирам я напълно.

Никой не обича победените, най-малко пък победените от живота. Животът изисква победители, какъвто аз не съм.

Преди да си тръгна, за да не и се пречкам по пътя, се опитвам да измисля пожелание, което да е хубаво и да и хареса, но ми се повдига от баналности. Търся нещо и мисля за нещо, което го няма никъде. И продължавам да го правя.

 

 

*     гр.      Самоизяждане

**              Бог на войната

 

© Ради Стефанов Р Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Перфектно обосновано- АТЕИСТ. Когато всичко произтича единствено от разума, резултата задължително е логика. Сърцето говори по различен начин. А за любовта, не е достатъчно само да се воюва. То не е и воюване, по- скоро доказване, заслужаване, непредаване на себе си... но най- вече неистово желание да я намериш, покориш, усетиш, притежаваш... И си струва, независимо от пожара...
    Поздрав! Удоволствие си!
Предложения
: ??:??