Умиране от любов...

   Един студен и мрачен ден тя се събуди и изведнъж осъзна, че той си беше тръгнал. Сърцето и се сви и спря за миг. Затвори очи и се надяваше да е сън. Да е кошмар...

  Но отново щом отвори очи, не почувства неговото присъствие. Питаше се как е възможно да се е събудила и нейния любим да не е до нея. Тя да не е посрещнала деня в прегръдките му. Тогава отново поиска да заспи. И заспа. И пак пробуди се." Защо не чувствам нищо, защо ми е безразлично...?! Къде са чувствата ми, къде е усещането ми, живота ми, няма ги...". Опита се да ги осезае през времето и пространствата. Реши да ги потърси. Стана от леглото. Облече си копринения халат. Доближи се до отворения прозорец и погледна. Но слънцето не се усмихваше на хоризонта. Нямаше го. Нямаше ги лъчите и цветовете, всичко беше сиво. Нямаше облаци. Нямаше дъжд. Нямаше ураган, земетресение, нямаше буря. Но все пак имаше природно бедствие. Навън и вътре в нея. Защото всичко беше тъмнина и празнина. И този мрак не можеше да се сбърка с нощ. Нямаше звезди, нямаше луна, небе. Не се виждаше светлина. Не се усещаше топлина. Само студа и нищото. Това състояние на всичко - не можеше и да се сбърка със смъртта. Нямаше врата, нито към ада, нито към рая. Нито към никъде. Нямаше я същината. Нямаше го цветето, което той и оставяше на перваза всяка сутрин и всяка нощ. Нямаше ги думите, нямаше ги делата, уханието, дъха. Нямаше ги спомените и мечтите. Миговете. Нямаше ги, а си ги спомняше, все едно, че са едно далечно "дежа вю". Нямаше го него. Изглеждаше, че и нея я няма. Нямаше и следи от живот. Нямаше душа, нямаше материали и предмети. Имаше само документи и писма със изгаснала свещ. И една кратка бележка. Със стегнати фрази без причини и значение. Без емоция. Без фалш. Без истина. Без посока. Без отговори. Без вход и изход. Но не единствено в редовете и между тях нямаше въздух. Нищо не дишаше. Но как може това да е липса на свобода? След като свободата е дадена отдавна. След като винаги е давана. Без никакви условия. Понякога без надежди дори. Защото любовта вярва и понася...дори когато не открива път. Напук на всичко само тя остава и продължава.

   И всеки един миг в нея си струва, защото е безценен. Защото е жив. Защото ни кара да благодарим, че го е имало, че го има. И след това няма нищо. Няма смърт, понякога и живот. Има единствено безкрайност, защото любовта не убива, но от нея се умира. Умира се всяка секунда, постепенно и по малко и никога не е достатъчно. Обаче, умираш ли, знаеш че си живял, че живееш..., щом плачеш, значи познаваш щастието.

  Освен това все някога...,  любовта се връща, дори и другаде да сме ние или да ни няма, където и да е, се връща. Тогава когато тя понася, но не издържа нищо друго. Не само ние не можем без нея, но и тя без нас. И когато това се случи с тях. Помните ли? Тези двамата, които бяха изчезнали. Един след друг, един без друг...те се срещнаха отново някъде...не се знае къде, кога, как. А дали бяха тези двамата или други. Няма значение. Любовта просто се случва, защото само тя е истинска и всичко произлиза от нея, независимо дали ще трае един ден, цяла вечност, или няколко. Няма мяра и граници. И винаги е истинска, когато е искрена. Споделена, несподелена. Независимо от вида и, от всичко. А щом е свободна е най -  голямата истина и щастие. С нея, човек усеща кога да се отдалечи, кога да се приближи. И очаква без да очаква. Бори се, когато я има и я търси, когато я няма. Променя се, без да се промени факта, че се обича, защото не се забравя. Може дори да се оттегли без да се предава. Но има много случаи, които просто не ни го позволяват  да се отделим. Отварят вратите, влизат и остават. За тях свободата е в близостта и винаги следва след това...

И спирам, че от импресия за онзи студен и мрачен ден, тази история превърна се в есе, за търсенето на светлината.