Докато пътувах днес към къщи с тролея, в главата ми се въртеше само и единствено мисълта за теб... Стоях накрая... тролеят беше почти празен, толкова светъл... толкова празен... Виждах как разни хора слизат и се качват, а аз бях седнала, загледана в една точка в земята... и си мислех какво се случи.
В началото имах толкова мечти. Отдавна не бях се влюбвала, точно за да не страдам. Бях си забранила да чувствам силата на любовта, не исках да съм влюбена, не исках да обичам, не исках да бъда отново наранена. Пазих се толкова много време. Всеки път, когато усещах, че започвам да изпитвам онова чувство към някой, се отдалечавах, бягах надалеч и така ми беше добре.
Излизах с приятели, забавлявах се постоянно, не мислех за случващото се, живеех по течението и всяка грижа я преодолявах бързо... Всичко беше толкова хубаво, докато не се появи ти. Стоеше там с най-милата усмивка на света, гледаше ме с пламък в очите... сякаш казваше толкова много неща, дори когато мълчеше... Дълго време стоях дал ...