Докато пътувах днес към къщи с тролея, в главата ми се въртеше само и единствено мисълта за теб... Стоях накрая... тролеят беше почти празен, толкова светъл... толкова празен... Виждах как разни хора слизат и се качват, а аз бях седнала, загледана в една точка в земята... и си мислех какво се случи.
В началото имах толкова мечти. Отдавна не бях се влюбвала, точно за да не страдам. Бях си забранила да чувствам силата на любовта, не исках да съм влюбена, не исках да обичам, не исках да бъда отново наранена. Пазих се толкова много време. Всеки път, когато усещах, че започвам да изпитвам онова чувство към някой, се отдалечавах, бягах надалеч и така ми беше добре.
Излизах с приятели, забавлявах се постоянно, не мислех за случващото се, живеех по течението и всяка грижа я преодолявах бързо... Всичко беше толкова хубаво, докато не се появи ти. Стоеше там с най-милата усмивка на света, гледаше ме с пламък в очите... сякаш казваше толкова много неща, дори когато мълчеше... Дълго време стоях далеч от теб, наблюдавах те и сякаш се влюбвах... силно! Но не си позволявах да те доближа, защото знаех, че ако ме нараниш, ще страдам много... и за дълго време. Приятно беше за онова чувство на влюбеност да знам само аз... чувствах се защитена, сигурна. Пазех се от теб и от себе си.
Времето продължи да тече, започнах да те виждам почти всеки ден, а мислите за теб ставаха по-силни. Започнах да си мечтая за красиви неща, но само до там. Не исках да предприемам нищо към теб... А после, после не знам какво стана. Един ден просто усетих сладките ти целувки върху устните си... Тръгнах си, а не можех да спра да се усмихвам. Излъчвах щастие, излъчвах любов... Тогава още не знаех какво ще последва. Не знаех какво искам от теб, нито ти какво искаш от мен... Просто бях щастлива! Заминах за известно време, липсваше ми ужасно много. Но ти всеки ден се сещаше, чувах постоянно по телефона прекрасния ти глас... Говорехме... часовете минаваха неусетно... Всеки ден беше толкова мил, толкова различен. Не обещаваше нищо, освен че ще се разхождаме из парка и ще се радваме на спокойствието. Повярвах ти! Най-после от толкова много време насам се доверих на някого... Повярвах ти. Започнах да мечтая за теб, за нас. Исках да минава по-бързо времето, за да мога отново да те видя. Исках да те целуна. Не ме интересуваше нищо друго, никой друг. Влюбвах се все по-силно. Започнах да те сънувам, а когато се събудех сутрин, нямах търпение да ти се обадя... да чуя как си и да кажеш нещо мило, нещо, което ще ме накара да се усмихна... Понякога имах нужда просто да ти се обадя, за да ти пожелая лека нощ... Толкова много мечти, толкова много очаквания. Най-после отново се доверих на някого, най-после отново исках да съм влюбена, да обичам, да съм щастлива не сама със себе си, а с някои до себе си.
А сега... вечер се прибирам сама... Ходя по улиците привидно усмихната, привидно щастлива... Когато те видя, дори не знам какво да ти кажа... Толкова е тъжно, че чак ми иде да се смея от мъка... Та аз дори не знам какво стана. Стоиш до мен.. .един ден си толкова мил, толкова прекрасен, даваш ми надежда, казваш, че сме заедно, че искаш да сме заедно... казваш колко обичаш
компанията ми, даряваш ме с нежност... Галиш лицето, косите ми... и изведнъж сякаш всичко се срива за момент. Изведнъж ставаш студен, сякаш не можеш да понасяш това, че съм наблизо. А когато се опитам да те изненадам с нещо, всичко се проваля, защото виждам, че ентусиазмът го няма в очите ти... Когато се опитам да те доближа, ти си толкова далеч, а когато реша, че не ме искаш и се опитам да те забравя, ти правиш сякаш всичко възможно да се почувствам като най-желаната...
Уморих се. Уморих се да те питам какво става. Уморих се да те моля, уморих се да искам. Уморих се да чакам, уморих се да се надявам... Искам да те забравя... и толкова силно искам да ми кажеш как да го направя. Уморих се да ми липсваш. Уморих се да се старая, уморих се да плача, уморих се да чакам деня, в които ще се сетиш за мен... Прости ми, че съм толкова влюбена... май всъщност не го заслужаваш. Ще те забравя, просто защото се уморих да съм силна!