Управия по нашенски

        -Абе тези хора луди ли са! – възкликна Жеко, прочитайки отговорите на поредните си жалби. – Като не е компетентна нито общинската, нито областната администрация, то кой е, да му се не види, да не би сам Господ – Бог?!

         Преди няколко месеца най-сетне бе положен асфалт и на неговата улица, която дотогава приличаше на лунен пейзаж, но тъкмо понечи да се зарадва човечецът и пак всичко разкопаха – сетили се бяха, че един от тръбопроводите е за смяна. Нейсе, подмениха го, пак асфалтираха, но скоро-скоро отново започнаха да копаят, че били забравили да прекарат отдолу някакви кабели. А сега и времето се застуди, от цяла седмица все преваляваше, та калищата пред дома му вече трудно се изгазваха и с високи гумени ботуши.

         -Скъпи, то сякаш си се оплакал на арменския поп, а? – подсмихна се съпругата му, ама като усети, че ядът на мъжа й ще прелее и може да я застигне, приложи тънката си женска хитрост, прегърна го през силните рамене и бързичко го целуна по брадичката, след това, някак дяволито, по челото, носа и устните.  Жеко разсеяно отговори на милувките й, но си личеше, че мислите му са другаде. Малкият им син проплака. Жена му лекичко се изплъзна и отиде да нагледа детенцето в другата стая.

        Таткото не го свърташе на едно място. Обикаляше хола в кръг, размахваше великите отговори, че нито общината, нито пък областта е компетентна нещо да направи, за да се работи разумно, а кръвта бушуваше чак в слепоочията му, които видимо  запулсираха така, че чак ушите му зашумяха, сякаш бе допрял до тях по една раковина, както често бе постъпвал като момче, за да дочуе чудния шум на морето. Но сега този звук го дразнеше и имаше чувството, че всеки момент някой кръвоносен съд в главата му ще се спука. Работеше като впрегатно добиче, стискаше зъби, за да устои и да изхранва семейството си, най-редовно си плащаше многобройните данъци, а ето как изразходваха парите му тези малоумници! Обхвана главата си с две ръце, защото усети непоносима болка в тила. Точно тогава съпругата му, прегърнала по-малкото им дете, се показа на вратата:

         -Данчо има висока температура… Трябва бързо да го заведем на лекар!

         Лесно бе да се каже, но трудно – да се изпълни. Автомобил въобще не беше възможно да мине по разкопаната им улица, та нямаше друг изход, освен Жеко да грабне сина си на ръце и да го понесе към болницата. Жена му и по-голямото дете подтичваха подире им, доколкото това можеше да се прави из калищата. Те често-често се препъваха, прескачаха дупки, локви и най-сетне, изпръскани до ушите, че и отгоре, дотолкова запъхтяни, сякаш сърцата им всеки момент щяха да изскочат, застанаха пред лекарския кабинет.

         -Жеко, взе ли портмонето? – изведнъж се сети притеснената майка.

         Таткото запребърква джобовете си. Ех, да му се не види, от бързане си беше забравил парите, а кой ли лекар щеше и да погледне детенцето им, без да му се плати?

         Мъжът остави жената и двете си деца пред болницата и като луд запрепуска обратно към къщи. Никога досега не бе обръщал внимание на една реклама, залепена пред техния вход: „Осигуряване на зелена карта и работа в чужбина”. Защо ли, точно когато най-много бързаше, Жеко се поспря, извади GSM-а си и записа номерата от обявата. После отново затича, като притисна гърдите си, защото познатата силна болка внезапно го преряза отляво – не само тила, тя вече бе обхванала и сърцето му. Но нямаше време, пое дълбоко въздух и продължи…