Усмивчица от...
...Злото или Доброто?
I’m the Angel of the Devil. Dance with me! Into madness...
Through night and day…
Through the haunted love…
Through the asi son ell as...
(Aroma of love; Уханието на любовта)

Зората започва малко по малко отново да се гневи и рисува вълшебни огньове по невинно синьото небе, а веселата усмивка на златно искрящото слънце прогонва парещия огън, обсебил влюбената душа на красивата зора...
Каква ирония! Случвало ли ти се да се замислиш, че залезът и зората са също толкова нещастно влюбени, както теб и мен?
Знам... случвало ти се е нощта да ти бъде съучастница в хиляди мечти и разочарования. С бледата си светлина, в унисон със самотата ти. С надвисналата тъмнина отчаяно прикрива очите ти, заблестели от многото напиращи сълзи, заключени в пустата ти душа. А ти толкова жално опитваш да се бориш с тъгата, без да разбираш мъката. Случвало ти се е да пиеш сълзите си и да задавяш от горчилката им. Когато деня е избягал от погубената ти душа и нощта те прегръща в тъмна пелерина от мъгли и страх, ти искаш да се сгушиш кротко в болката си и за миг поне да намериш мир в черния мрак. И когато тъгата утихне, очите ти са прекалено уморени от безпомощни сълзи, ти отчаяно по детски заспиваш. Знам, че виждаш в сънищата си вечно тъмната нощ и пътека от тлееща пепел, пепел от любов. А оскъдната светлина от малкото останала жарава рисува моя образ. Димът, който все повече нараства, задушава те, е уханието от празната ни любов. То все още те омайва, разпалва кръвта ти, разтуптява сърцето ти... Знам, че чуваш шепот, приличащ на моя нежен глас. Чуваш смях приличащ на моя, но цялата илюзия се превръща в греховно заклинание - вятър и буря - превъртащо се в нещо злокобно... Случвало ти се е да се будиш, облян в пареща пот, треперещ от страх и недоумение... Случвало ти се е да се будиш нощем от сън, за който не си мечтал... Но тогава черната магия на нощта бавно се стопява, прогонена от гневната прегръдка на вечно разгневената зора и бавно потушена от болезнено светлия слънчев ден... Знам, че това е кошмарът, който те измъчва много повече от нощните приключения из черната пустош. Твоето пагубно падение е да чуваш и възприемаш мислите ни облени в чиста светлина и да се плашиш от тях. От истината в тях, без черното прикритие. Да се срамуваш от себе си, за да оправдаеш объркания си живот. Случвало ти се е деня да предава безмилостно доверието ти като отразява тъжния и безнадежден блясък в очите ти. Случвало ти се е слънчевите лъчи да те ослепяват. Затваряйки очи, преживяният ужас се преповтаря в съзнанието ти като филмова лента. Притваряйки очи, пред теб изникват нови и нови въпроси, които все още не са задавани. Искаш да изкрещиш с все сила, че те боли и да се освободиш от оковите, които само любовта може да рисува така противоречиво в теб, но никой не те чува. Продължавайки отчаяно да крещиш от болка всеки път, когато в теб се забие някой отровен трън, постлан по твоя път. За да разбереш какво е болката, ти забиваш нокти в кожата си. Опитваш се да счупиш нечий криле, без прошка и разкаяние... Случвало ти се е да направиш чудо, за да продължиш напред по стъклената пътека на живота ти, която с всяка измината крачка се пропуква все повече като тънко замръзнал лед върху бездна от огнена лава. Случвало ти се е пукнатините да порязват нозете ти и дори сега оставяш кървава диря... Случвало ти се да се откъсват малки, но достатъчно остри парченца, забивайки се в теб болезнено. Дори сега виждам от раните ти да прокапва малко кръв алена, а огледалото е сърцето ти с опитите огледално–огнени песъчинки стъкло. Случвало ти се от пукнатините да излизат малки, но достатъчно парещи огньове от бездната под теб, да те изгорят и да оставят белезите, които сега виждам не само по стъпалата ти – те са отпечатани в душата ти. Случвало ти се е да погледнеш надолу в нищото и да видиш себе си...
Чу ли когато огледалото се счупи? Видя ли себе си в натрошените, дори на прах, огледални парчета? Виж! Душата ти... Тя сега е така разпокъсана... Прашинките от режещото стъкло се полепват по тялото ти и се образуват малки кървящи рани? Това е сърцето ти с хиляди неизлечими отровни белези... Капка по капка...
Викай ме!, защото сърцето ти тихо плаче от болка от цяла вечност, ти бавно умираш...
Обичай ме!, защото Аз съм твоето спасение, дори и да станеш роб на злото... Аз съм ангелът на Дявола. Аз съм доброто, което ти се случва нощем и което те пази от самото Зло. Аз съм злото, което обсебва и измъчва с подарената ти душа на Сатаната. Аз съм светлината в очите ти, във всеки слънчев лъч, всяка слънчева утрин. Аз съм тъмнината в душата ти. Приятелка с нощта, която всява злото, отмъщението, безпомощността, отчаянието в неспокойния ти дух. Аз съм щастието търсещо теб толкова дълга време. Идващо с ярко-студения залез. Аз съм нещастието, което посещава най-често през деня. Идващо с изпепеляваща небето зора. Аз съм радостта, изпълваща жадуващото ти сърце, когато откликвам нощем на тъжния ти писък за спасение. Аз съм тъгата, обсебваща съзнанието ти през светлите минути, предизвиквайки сълзата, търсеща смеха. Аз съм горещата сълза във вечно плачещите ти очи, която толкова желае да бъде свободна от оковите на самотата. Аз съм усмивката, озаряваща нощта ти, предизвикваща още по-горещата сълза да се стече по бузите ти. Аз съм магията, разпалваща погледа ти, викаща доброто, пазеща те от злото, омагьосваща целувката ни. Но моята бяла магия се отрази в криво огледало, носещо - по ирония - моето греховно име – чашите тъга отровени със самота. Увкусени с горещо-горчивите ти сълзи, останали от толкова лъжливи усмивки. Оцветени от капките ти кръв, останали по бодлите на червената роза.