Утайката

- Носиш ли ги?

- Да… дори и парите, които ти заех миналия месец. Цялата сума е тук.

- Най-накрая... Добре, ето ти твоето.

Замръзналите й пръсти поеха пакета и го мушнаха в джоба на дългото й яке. Дъхът й стигаше само за да въздъхне, не да диша.

- Защо го правиш?

- Защо правя кое?

- Защо се друсаш...

Очите й светкавично погледнаха човека пред нея.

- Нима се оплакваш? Би трябвало да изпълняваш „Танца на радостта”, снабдявам те с пари.

- Не си и помислям да те отказвам. Питам те.

- Всеки свой клиент ли разпитваш?

- Не. Но щом искаш, запази истината за себе си.

Отдалечавайки се, качулката му лъщеше от дъжда, осветена от уличната лампа. Високата му фигура можеше да изплаши до смърт всяко момиче, което броди навън по това време. Момиче като нея.

- Имам рак.

Сякаш нова вълна порой се изсипа от небето. Той се спря и бавно се обърна назад. Съгледа крехкото й тяло под дъжда, с глава, наведена надолу.

- Любовта ми към него ми причини това. Адски бързо. Просто исках да го обичам от разстояние. Сърцето ми го беше приело. Явно не и мозъкът ми.

- Твърде лично е, за да…

- И никога не съм искала нещо от него, нито съм настоявала за нещо. Той дори не знае. А плаках много, неутешимо. Вярвам в любовта. В несподелената. Отказвам да приема, че тя ще е тази, която ще ме убие. Обичам да го обичам. Обичам да има любов. И няма да позволя да свърша по този начин. Причиних си сама всичко. Не спрях да го поставям на първо място. Въпреки че всички останали са го изтикали към последните. Поне в едно сърце той ще е първи. Дори и да е болно такова.

И въпреки мокра, дългата й коса бе поднесена от вятъра, веейки се като крила на жерав, та дори за част от секундата мъжът помисли, че рояк от звезди се изсипа около нея. Премигна на пресекулки и извади телефона си.

- Ало? - се чу женски глас.

- Ало, скъпа?

- Да?

- Исках да ти кажа, че те обичам безкрайно. И в сърцето ми, ти си на първо място.