По-скоро със сърцето си, отколкото с очите, видя познатото платно да приближава до брега. „Най-после” с въздишка си помисли тя. За пореден път излизаше преди изгрев слънце и се връщаше около полунощ. И тази сутрин я целуна леко по косите, мислейки, че спи дълбоко! Не знаеше, че веднага след затварянето на вратата, тя скачаше от леглото и го изпращаше с очи, докато лодката се изгуби зад хоризонта. А всяка вечер сядаше до прозореца и се взираше в тъмнината, кога ще доплува обратно.
С благодарност си спомняше, какво у него я покори преди няколко години. Не бе стегнатото му тяло, жадните му и едновременно с това много нежни устни. Не бяха омайващите думи, които и шепнеше в миговете на страстна любов. Не бяха опитните му ласки, с които покриваше всяко потайно кътче на нейното тяло. Завладя я убедеността в неговите очи, когато утешаваше нейната тъга:
- Мила моя, не тъгувай! Утре слънцето ще изгрее само за нас! Само повярвай и ще се случи. Само за теб и мен, разбираш ли? То ще е само наше! И ...