Утре слънцето ще е наше
По-скоро със сърцето си, отколкото с очите, видя познатото платно да приближава до брега. „Най-после” с въздишка си помисли тя. За пореден път излизаше преди изгрев слънце и се връщаше около полунощ. И тази сутрин я целуна леко по косите, мислейки, че спи дълбоко! Не знаеше, че веднага след затварянето на вратата, тя скачаше от леглото и го изпращаше с очи, докато лодката се изгуби зад хоризонта. А всяка вечер сядаше до прозореца и се взираше в тъмнината, кога ще доплува обратно.
С благодарност си спомняше, какво у него я покори преди няколко години. Не бе стегнатото му тяло, жадните му и едновременно с това много нежни устни. Не бяха омайващите думи, които и шепнеше в миговете на страстна любов. Не бяха опитните му ласки, с които покриваше всяко потайно кътче на нейното тяло. Завладя я убедеността в неговите очи, когато утешаваше нейната тъга:
- Мила моя, не тъгувай! Утре слънцето ще изгрее само за нас! Само повярвай и ще се случи. Само за теб и мен, разбираш ли? То ще е само наше! И всичко ще бъде прекрасно, като самата теб! Обичам те!
Живееха заедно от няколко години, но в последно време не му вървеше. По време на буря, когато никой не излизаше в морето, слушаше приказките на приятелите си за места и успешни дни на богат улов, а после вечерта двамата мечтаеха и на него да му потръгне. Но от няколко месеца късметът го изостави. Криво-ляво преживяваха с онова малко, което той улови и продаде или запази са тях самите. И с припечеленото от нея през деня, помагайки в гледането на чуждите деца.
Не можеше да забрави, как отначало всяка сутрин я събуждаше с целувки и думите:
- Виж, мила, слънцето днес изгря само за нас! Ще се върна с пълна лодка! Обичам те!
Но хубавите дни на богат улов все не идваха и не идваха. Той се умълча и ставаше все по-замислен. Прибираше се все по-късно с надеждата, че тя вече ще си е легнала и няма да среща въпрос в красивите и очи. Започна да говори по-малко.
Видя как лодката заби нос в брега и се разбърза. Знаеше точно колко време му трябва да извади мрежите от лодката и да се изкачи до къщичката им. Все се надяваше, че ще чуе да я вика за помощ да изпразнят лодката от богатия улов. Но отново цареше познатата тишина.
Точно бе сложила вечерята на масата и отвън се чуха неговите стъпки. Но не влезе. Погледна през прозореца. Беше седнал на двора, навел глава. Нещо се преобърна в нея. Това вече не бе нейният любим. А толкова и се искаше да бъде. И реши да послуша сърцето си. Тихо отвори вратата. Той чу стъпките, но не се обърна. Не можеше. Срамуваше се от себе си, от всичко. Най-много от нейните очи. Боеше се, че един ден в тях ще прочете първия упрек.
Тя чувстваше всичко това. Приближи се до него. Той тихо извърна глава настрани. Но тя нежно го прегърна и, взирайки се в очите му, тихо прошепна:
- Мили мой, не тъгувай! Утре слънцето ще е наше! Повярвай ми! Нали никога не съм те лъгала! То ще изгрее само за нас! Само за теб и мен, разбираш ли? Обичам те!...Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Морякът Всички права запазени
