Слънцето нежно я огря и тя отвори очи. Впери поглед в небето - тъй светло и пусто. Ни един облак, ни една птица не се виждаше. Бешe толкова тихо, толкова тихо. Само нейните мисли крещяха, но никой не ги чуваше. Тя гледаше нагоре и очакваше нещо да се промени, но небето си бе същото. Все така синьо и пусто. Стоя така, докато слънцето я подмина и започна да я огрява от другата страна. Тогава тя наведе глава. Видя зелената трева и пръстта под нея. След това леко се огледа настрани. Нямаше други цветя, нямаше нищо, само зелена трева...

            Всичко беше като вчера и онзи ден, и миналата седмица. Тя беше сама - в края на поляната. Продължи да гледа, да се вслушва, да чака. Преди седмица тя се радваше на хората, които я засяха, радваше се на зелената трева, на синьото небе. Сега те й се виждаха така пусти. Те сякаш не я забелязваха, не потрепваха. Само слънцето я греееше, но всеки път по един и същ начин. Тя чувстваше, че всичко около нея е така празно и бездушно. Тишината никога не се промени...

            Сега тя чувстваше само... не... всъщност вече почти не чувстваше нищо. Еднообразието, дори и красиво, вече я бе сломило. Тя гледаше направо - към алеята. Дори не забеляза как една мравка пропълзя до нея. Питаше се, дали някога небето над нея ще стане тъмно, ще се покрие с облаци, ще завали ли някога? Ще има ли някога и други цветя до нея или тя е обречена на вечна самота? И докато крещеше наум, погълната от своето отчаяние, едно лице застана пред нея и се усмихна. Това беше едно младо лице на красиво момче. То бе минало по алеята за по-напряко. Може би, защото беше весело или даже влюбено, се спря пред красивата синя теменужка. Тя беше единствена на полянката и това го накара да се вгледа в нея. Приклекна и се усмихна влюбено. Тя беше толкова красива. Теменужката също съзря момчето. Сините му очи я огряваха така, както никога досега не я бе огрявало слънцето. Лицето му - толкова щастливо - я накара да се почувства по същия начин. Някой най-после я бе забелязал, някой дори й обърна специално внимание, някой й се бе усмихнал. Момчето толкова я хареса, че докосна нежно стръгчето й, за да я откъсне. Теменужката разбра какво ще се случи с нея. Знаеше, че ще я заболи толкова много, че ще умре след ден, но заслужаваше ли си да остане тук? С щастливи сълзи тя посрещна бавната си смърт. Момчето я откъсна и я прегърна в дланите си. Тя почувства топлината му. Беше толкова щастлива. Досега не бе обичала никого така, нито слънцето, нито небето, нито тревата, нито пръстта. Тя усети, че той е различен, не приличаше на тях. Беше я забелязал, беше я прегърнал така силно. Не усещаше болката вече. Само любов. Момчето бързо преминаваше през парка. За няколко минути стигна до апартамента си, изкачи се по стълбите, като продължаваше да носи красивото цвете. Когато влезе в стаята веднага постави теменужката в чаша с вода. Тя се почувства по-добре. Болката сега беше лека. Водата разхлади раната й. Момчето седна на дивана и отново се загледа в цветето. Продължаваше да бъде весел. Цял ден двамата се гледаха. Теменужката усещаше как болката я погубва бавно и се питаше колко ли дълго ще продължи нейното болезнено щастие. Тя не откъсваше поглед от момчето. Никога досега не се беше чувсвала така. Искаше това да беше станало по-рано и да не свърши никога.

            На следващия ден тя се събуди на масата. Чашката с водата я нямаше. Болката беше много силна, почти непоносима. Момчето се доближи до нея и пак се усмихна. Беше много неспокойно. Чакаше някого. След няколко минути се чу звънецът. Момчето се втурна към вратата. След малко се върна, прегърналo едно красиво момиче. Теменужката усети, че скоро ще настъпи нейният край. Оставаше още малко и болката щеше да я надвие. Тя погледна момчето, но то сега се усмихваше на момичето, което току що бе влязло в стаята. С последна надежда тя тръпнеше да види усмихнатото му лице, но то не се обръщаше към нея. Тя умираше. Много рязко то се доближи към нея и я сграбчи грубо. Това увеличи болката й още повече. Все пак тя усети за последно ръцете му. Вярваше, че ако пак й се усмихне, всичко щеше да се промени, но той не я погледна, а я подаде на момичето. Двамата се усмихнаха, а теменужката се сгърчи в новите ръце. Те бяха с тънки пръсти и много студени. С отчаян поглед се вгледа в двете фигури. Те се целунаха. Единствената й любов не я погледна за последен път. Теменужката се смачка между рацете им и падна изсъхнала на земята.