Слънцето нежно я огря и тя отвори очи. Впери поглед в небето - тъй светло и пусто. Ни един облак, ни една птица не се виждаше. Бешe толкова тихо, толкова тихо. Само нейните мисли крещяха, но никой не ги чуваше. Тя гледаше нагоре и очакваше нещо да се промени, но небето си бе същото. Все така синьо и пусто. Стоя така, докато слънцето я подмина и започна да я огрява от другата страна. Тогава тя наведе глава. Видя зелената трева и пръстта под нея. След това леко се огледа настрани. Нямаше други цветя, нямаше нищо, само зелена трева...
Всичко беше като вчера и онзи ден, и миналата седмица. Тя беше сама - в края на поляната. Продължи да гледа, да се вслушва, да чака. Преди седмица тя се радваше на хората, които я засяха, радваше се на зелената трева, на синьото небе. Сега те й се виждаха така пусти. Те сякаш не я забелязваха, не потрепваха. Само слънцето я греееше, но всеки път по един и същ начин. Тя чувстваше, че всичко около нея е така празно и бездушно. Тишината никога не се промени...
...