Автобусът потегли, но в последния момент се спря и се качи едно русо момиче с кожено яке.

Тя тръгна към края на автобуса, видя ме и седна до мен.

Познавах я. Не се бяхме виждали от осем години. Разприказвахме се. Автобусът потегли и скоро се озовахме по пътя към крайморските бунгала.

Пътят се виеше край морето. Времето беше студено, валеше сняг и докато гледах ледения, пуст плаж, си мислех, че не искам да съм там в този момент.

Пристигнахме. Автобусът беше пълен с младежи като нас. Сложиха ме да живея в едно бунгало с момичето, което познавах от ученическите си години.

Дните минаваха. С неумолимата намеса на времето между нас се случи всичко, което можеше да се случи между мъж и жена, изолирани за дълго време на едно място.

Не работехме. Не правехме нищо. Не работеше никой от нас. Даваха ни всичко необходимо за физиологичното ни съществуване, без ограничения.

Постепенно започнахме да губим представа за времето. Не се срещахме с никой, освен с другите младежи от лагера.

Времето сякаш беше спряло в един момент, който едновременно с това се проточваше безкрайно дълго.

По едно време ми се прииска да я убия. Знаех, че тя изпитваше същото желание към мен.

Скоро започнаха взаимните кланета из бунгалата. Усещах, че идваше и нашият ред.

Една сутрин тя взе сатъра и се опита да ми пререже гърлото. Аз се отдръпнах навреме, взех го от ръцете ѝ и с едно рязко движение ѝ прерязах гръкляна.

Аз я убих, след като всичко хубаво между нас бе започнало, продължило и свършило.

Скоро в къщата ми дойде още едно момиче от лагера. Беше по-изобретателна. След като се случи всичко човешко между нас, лудостта отново дойде. Момичето се опита да ме осакати по стълбите и след това да ме заколи. Аз обаче прескочих фалшивото стъпало, някак предусетих, че нещо не е наред.

Тя стоеше близо до основата на стълбите. Спуснах се към нея, чакаше ме с нож, но аз го изтръгнах от ръката ѝ, хвърлих го настрани и ѝ счупих врата.

Това безумие продължи, докато накрая не останахме трима мъже и една жена.

Оковахме последната жена в едното бунгало и се редувахме да я чукаме като животно.

Накрая обезумяхме и опитахме да се изколим помежду си. Бяха оставили оръжия в къщите ни – брадва, меч и боздуган.

Този с боздугана умря от меча, мечът умря от този с брадвата – тоест от мен.

Накрая продължих да чукам момичето, когато ми скимнеше, докато най-накрая тя не умря от глад. Не ѝ давах храна просто, за да не е способна да мисли.

Няколко дни, след като останах сам, дойдоха турски войници и един телевизионен водещ.

Знаех, че през цялото време ни следяха с камери и ни даваха по телевизията за забавление на турското население.

Водещият каза на турски език пред камерата:

,,Българският народ, който преди три години нападнахме и почти не изтребихме, показа причината, поради която той самият допусна това да се случи – духът на извратеността. Желанието им да упражняват несъзнателна агресия и жестокост едни към други – да се измъчват, насилват, деколективизират и убиват. В същото време да помагат на тези, които ги презират.“

Взеха ме след това като войник-разузнавач за турската армия - с други думи осъден на смърт. Задачата ми щеше да бъде свързана с кюрдските екстремисти.

На връщане от бунгалата край морето аз гледах апатично разрушените постройки в българските градове, които се изграждаха отново в турски вид и с табели на турски, които аз не желаех, но ясно успявах да разчета.

Без желание запомнях надписа на всяка от тях.

К Р А Й