Надали имаше нещо по-разтоварващо от това да се разхождаш посред нощ в гората на Лодлориен и то в пълнолуние. Той осъзнаваше това, макар че вече му бе рутинна дейност, но нямаше как да не го констатира и то в нощ като тази.
Стигна до разклонението на горската пътека и притеснение обзе отново мислите му. Искаше му се да поеме наляво и да се прибере, но знаеше, че пак ще срещне разгневения поглед на нежната си половника от факта, че се прибира с празни ръце. С неохота пое надясно към скалистите възвишения. Надеждите му бяха от там да зърне някой заблудил се и закъснял горски жител, излязъл на горската поляна да дири ориентир. Не му беше до ловуване, вече се чувстваше все по-стар и отпаднал, но трябваше да се грижи за потомството което беше създал...
В същото време малко по-навътре и нагоре в гората, сред запалени огньове Финарфин, третия син на Финуол, заедно със съпругата си Едруин, бяха организирали седмия рожден ден на дъщеря си Галабриел. Присъствието на многото гости също елфи правеше гората на това място още по-приказна и вълшебна. Особено щом затова допълнително се беше погрижила баба Индис, майката на Финарфин. Зелените цветове на листата на дърветата, както и тревата наоколо, сякаш бяха подсилени с фосфор и огрявани от вълшебните пламъци на огньовете правеха така, че всичко беше като приказен сън. Малките искри, които излизаха при пращенето на дърветата в огъня не отиваха нагоре към небето, а странно започваха да танцуват около гостите, малките дървени маси и големите стволове на дърветата в гъстата гора. Малките братя на Галабриел - Аегнор и Ангрод се бяха впуснали в гонитба, докато по-големият Финрод, вече усещащ трелите на любовта, се озърташе да види физиономията на своята възлюбена. Същото правеше и Селеборн, малкият принц на Дориат, но при него моментът беше по-деликатен, не само защото беше малък, но и защото в съзнанието му беше точно виновницата за тазвечершната церемония – Галабриел.
Дойде моментът, в който совата приглушено привлече вниманието на всички гости към централната маса. Така дългоочакваният момент от Галабриел, в който баща ù щеше да ù подари нещото, за което така дълго бе мечтала. Финарфин разпери крилца и се издигна над масата, за да го виждат всички гости, като в ръцете си държеше малка изкусно изваяна пръчица с диамант на върха във форма на сърце. Всички притаиха дъх и слушаха приветствията на щастливия баща, който не можеше да сдържи вълнението си. Листата на дърветата започнаха да пърхат неестествено. Цветята, които им бе забранено тази вечер да затварят венчелистчетата си, пуснаха още по-силно ароматите си, а горските обитатели не можеха да скрият възбудата в очите си.
Малката Галабриел целуна ръка на баща си и с нетърпение се впусна, придружена от малките си братя и приятелите си, да изпита възможностите на първата си вълшебна пръчка. Първият, изпречил се пред нея, беше старият елен, който спокойно преживяше, полегнал до също така стария дъб. Тя докосна с диамантеното сърце на върха на пръчката рогата на елена и те моментално се превърнаха в разцъфнал шипков храст. Еленът изведнъж спря да преживя и за първи път погледна умно. Всички стояха хем изумени, хем готови всеки момент да избухнат в смях. Финарфин побърза да успокои всички и най вече стария елен, че магията на това вълшебство е само до изгрев слънце и каквото и да се случи с потърпевшите, на другия ден те отново ще са както преди.
Хукнала надолу по склона, Галабриел докосваше наред който ù се изпречеше. Ежко Бежко вече вместо бодли имаше на гърба си тънкостволи гъби. Ктеричката вместо орехи държеше в лапичките си букет от теменужки. Совата, въпреки големите си очи, се оказа с чифт очила с голям диоптър, от които се пулеха още по-големите ù зеници, а гарванът, наблюдаващ мъдро всичко от вековния бор, не усети кога се сдоби с перлена огърлица и шикозна дамска шапка...
Децата тичаха надолу към горската поляна в края на гората. Най-отпред естествено бяха Галабриел и Селеборн, който цяла вечер не изпускаше рожденичката от очите си. Те не можеха обаче да видят приближаващата се сянка от другия край на поляната. Сянката показваше, че собственикът ù има възголеми крила, глава на орел, но от там нататък нещо не беше наред. Извиваше се голяма опашка, задните крайници бяха като на лъв, както и туловището, към които бяха прикрепени.
Но един наш добър познайник, не само че вече знаеше кой е собственикът на тази сянка, наблюдавайки го как безшумно се спуска от високото, но и си припомни историите, които се носеха от старите му прадеди за странните същества, прелитащи от юг. В същото време, изкачил се на най-високата скала, надвиснала над поляната, той видя и светлинката от малкото диамантено сърчице, сияещо на върха на вълшебната пръчица в ръцете на Галабриел. Видя я и грифонът, който, както и нашият приятел, явно бе излязъл да търси вечеря. Грамадната сянка изведнъж забави своя ход и започна да се уголемява на фона на поляната, огряна от пълнолунието. Той се спусна точно зад децата и отряза пътя им назад. Преди още да извика от ужас, грифонът с предните си крайници на орел, сграбчи Галабриел, която в същия момент изтърва своята вълшебна пръчица. Когато грифонът се наведе, разпервайки крила, за да отлети, малкият Селеборн безстрашно се хвърли върху него и успя да се хване за перата на едното му крило. Усетил се върху гърба на звяра, младият принц извади своя меч и започна яростно да стоварва удари по гърба на едрия звяр, но за съжаление той беше неравностоен съперник за един малък елф. Чуждият натрапник, заедно със своята плячка, прелетя ниско над поляната и стигайки скалистата стена, в края ù започна да набира височина. Точно това беше и моментът, в който нашият стар приятел взе едно от съдбоносните си за своя живот решения. Може би миг след като отдели задните си лапи от камъка, върху който беше стъпил, вече съжаляваше ужасно много, но инстинктивно разтвори челюстта си и учуден от себе си, свивайки я отново, усети как гърлото на грифона изхрущя в нея. След миг цялата тази маса се стовари върху тревата и поляната потъна отново във вечерния си покой.
Почувства болка. Нещо неистово натискаше муцуната му под ъгъл, който не се вписваше в нормалната стойка на скелетната му система. Бавно отвори очи. Избута крилото на грифона, което го притискаше, и видя, че слънцето тепърва се канеше да изгрява. Надигна се бавно и разбра, че все пак не му се беше разминало. Със сигурност имаше поне едно спукано ребро. Закуца бавно към пътеката, като се проклинаше, че не избра точно нея предната вечер. Надникна през входа на хралупата, но не понечи да влезе. Щом разбра, че вътре всичко е наред, прилегна бавно и се зачуди, не толкова какво ще обяснява, когато всички се събудят, колкото с какво ще изхрани обитателите на собствената си хралупа.
Явно дрямката го беше налегнала, защото се събуди стреснат от врявата, която бавно се усилваше. В същия момент няколко чифта очички се показаха от вътрешната страна на хралупата. Един от тях, малко по-големи, го накараха леко да се притесни относно бъдещия диалог. Но все пак в момента цялото внимание беше приковано от врявата, явно приближаваща се откъм горската поляна. Надигна се и бавно започна да осмисля това, което виждаше. Облак от жужащи и видимо опиянени елфи, последвани от няколко впрегнати орки, които теглеха на буксир... ммммм... учуди се кое от това на шиша ще му хареса повече – това в предния край, което приличаше на пиле, или това в задния край, което приличаше на печено теле...
Разпозна и приближаващите се вече силуети. Най-отпред беше безкрайно щастливият Финарфин, който държеше за ръка усмихнатата си дъщеря Галабриел, а до тях няколко младежа пърхаха, носейки на ръце младия принц Селеборн с превързана глава и крилце. Бавно се обърна назад към трите чифта малки очички, които блестяха при вида на толкова много ядене и още един чифт очи, които явно щяха да търсят отговори. Събра останалите си сили, надигна се, обръщайки се към луната, която все още беше на небето, и извика с най-красивия вой към нея, показвайки, че все още има на какво да научи своите малки вълчета.
© Иван Иванов Все права защищены