Нощта се задава. Очаквах я толкова дълго. Постепенно се смрачава. Хората се разотиват бавно. Животът замира. Тя идва. Ето я. Бавно се прокрадва през извивките на града. Гали всички объркани от живота души със спокойните си ласки. Приютява отритнатите. Изгубените. Самотните. Излъганите. Сякаш времето спира за миг в момента на залеза. Сякаш всичките грижи на този свят изчезват заедно с умиращото слънце. Тъмнината няма нужда от дрехи. Няма нужда от празни усмивки. Няма нужда от жестове. От нежелани думи. От мен. От теб. Наближава още повече. Усещам. Като диво животно, препускащо из полето - усещам. Всяка една част от мен, всяка една мимолетна емоция, всеки импулс. Тялото ми изчезва. Остава само една душа, носеща се из мътното пространство, обикаляща света, чувстваща силно. Може би търся нещо, не знам. Може би търся теб, може би не. Тъмнината ми казва: "Затвори очи!". Спирам да мисля. Заедно отлитаме. Прегърнати. Влюбени. Докато денят започне отново.