Тя продължаваше да плаче, а есенният дъжд се опитваше да заличи следите от мъката й. Сълза подир сълза се стичаха по красивото й младо лице. Така хубава беше тя и в същото време, толкова тъжна. Какво й се бе случило и защо страдаше така неутешимо, никой от забързаните минувачи не знаеше. Те бързаха да се приберат по домовете си и дори не забелязваха сълзите на момичето. А те не спираха. Стичаха се една подир друга, коя от коя по горещи. 

В миг тя се поспря. Потърси го с поглед, но него вече го нямаше. Беше заминал, оставил я сама. Беше си обещала да не пророни и сълза, ако някога той си отиде. Това беше неговият избор и тя нямаше как да го разубеди, а и не искаше.

Обичаше го. През времето, което бяха заедно даде всичко за него, а сега той просто си тръгна. Събра багажа си от малката квартира, в която живееха заедно и си отиде. Без обяснение.

Не беше оставил дори и бележка. Но той си беше такъв – своенравен, импулсивен, бързо вземаше решения, за които по-късно съжаляваше.

Тя знаеше за забежките му. Беше привикнала с това, че беше мъж, търсещ женското внимание. Въпреки това копнееше за времето, което щеше да прекара с него, да бъде в обятията му, макар да знаеше, че отивайки в университета му даваше зелена светлина за поредната забежка за ден или два. Крепеше я единствено мисълта, че някъде дълбоко в себе си той я обича. Но дали наистина я обичаше или бе с нея просто по навик и от страх, че може да не бъде приет с всичките си недостатъци от следващата, на която би отдал страстта, пламенността и чара си?

Той обичаше да прави жените щастливи. Харесваше му да вижда как погледите им оставаха приковани върху него, когато се появеше някъде. Флиртът беше неговата стихия, най-голямото му постижение, но и най-голямата му слабост. Даряваше всяка жена с усмивка, с комплимент или с малка част от времето си, за да я накара да се почувства желана и привлекателна.Той знаеше какво означава всеки жест, всяка усмивка и поглед. Опитът беше неговият учител.

И един ден, той срещна Нея. Момичето, което успя да го остави макар и за миг безмълвен. Наблюдаваше я много внимателно. Очите му я следяха неотклонно. Тръгна към нея с походката на дебнеща плячката си пантера. Изпречи се на пътя й.

Когато погледите им се срещнаха усетиха химия помежду си. Близо минута не пророниха и дума. Той я беше виждал и преди, но едва сега почувства неудържимо привличане, което не беше типично за него. Свикнал да получава каквото поиска на часа, младежът се изненада, когато миг по-късно видя пълно безразличие в очите й. Тя го поздрави хладно и отмина, бързаше за лекция.

Изминаха няколко месеца от тази първа среща. Вече бяха заедно. Той беше успял да си извоюва правото да бъде с нея. Наскоро разбитото й сърце все още не му вярваше изцяло. И с право.

В началото всичко помежду им вървеше повече от чудесно. Той загърби старите си навици и отдаде изцяло времето си на нея. По-късно дойде моментът, в който той осъзна,че нещо му липсваше. Нуждата му от себедоказване го тласна отново към случайни флиртове с различни жени. Те не оставяха траен спомен в съзнанието му, но го караха да се чувства отново център на внимание.

Чувствата на момичето към него успяха да устоят на това нелеко изпитание. Тя вярваше, че той ще се промени отново заради нея. Но уви... Забежките му ставаха все повече и повече, а тя се превърна в една от многото жени в живота на този мачо.

Един ден той реши, че няма вече потребност от това да продължава да живее с момичето, в което се бе влюбил близо година по-рано. Не направи опит дори да поговори с нея, а просто си тръгна. Самият той не знаеше къде отива, но беше щастлив, защото можеше да се отдаде на старото си аз.

Когато се прибра в квартирата тя откри с изненада, че всичките му вещи липсваха. Опита се да се свърже с него на мобилния, но той така и не й отговори. Тя знаеше, че това е краят. Сълза подир сълза се стичаха по лицето й. Различни мисли нахлуваха в главата й. Тя излезе. Надяваше се чистият въздух да проясни съзнанието й. Едри капки дъжд закапаха от небето.Тя не спираше да върви. Беше отново сама. Сърцето й бе разбито, а душата ранена дълбоко. Искаше й се да крещи, за да излее мъката и отчаянието, които я бяха обзели, но нито звук не се отрони от устата й. Нямаше връщане назад за нея, ала и бъдещето бе толкова мрачно и зловещо, колкото беше и самото й настояще. В миг тя се поспря. Потърси го с поглед, но него вече го нямаше...