В мрака на космоса (1-ва част)
Фантастика
Ако някой чете тази холо-телеграма, ако някой някога успее да я открие, прочете, осмисли и повярва на прочетеното, трябва да предупреди човечеството. С радост казвам, че скоро този товар ще падне от плещите ми, като заедно с това отлети и живота ми.
Името ми е Мат. Мат Стар, роден през 101-ва година от Космическия календар, 2215-а по Старият. Син съм на човек от средна класа, изкарал съм прилично училище и съм завършил „Търговски науки” в университета "Нийл Армстронг", който се намира на Земята. Станах командир на търговския крайцер „Светлина”, който в момента лети пуст и необитаем нейде между Плутон и Уран. Но едва на третото ми пътуване, което наскоро мислено завърших, всичко се обърка. Господи, колко жестоко се обърка…
Първата част от мисията се разви добре. Трябваше да доставим апаратура, храна и водни запаси на малка научна база на планетоида Рай. Колко иронично, свят на ръба на Слънчевата система, потънал в лед и голи скали, парче мокра скала в бездната на космическия безкрай. Ад, а не рай беше този планетоид, защото от него започна всичко.
Щом пристигнахме в базата, решихме за малко да я разгледаме, докато от кораба товарните екипи изнасяха товари и петнадесет минути ги носеха до базата. Е, базата, известна под номер 968, наричана от хората, работещи в нея „Бункерът”, се оказа едно наистина гадно място.
Научната база дава вид на стара, немобилизирана по модерните стандарти, макар да е само на 5 години. Безброй тръби, образуващи същински лабиринти по стените, малки, клаустрофобични коридори и лични помещения, сумрачни лаборатории и мокри тавани обграждаха 23-мата души, работещи на това място, излизащи веднъж седмично да копаят или вземат проби от жалкото парче скала, на което съвсем хипотетично може би са живели живи организми преди стотици милиони години, когато Слънцето е светило по силно и тук може би дори е имало капка-две течна вода (което според повечето учени бе невъзможно, освен ако наблизо не избухнеше свръхнова). Макар да не съм експерт, бих казал, че идеята на това място да се зароди живот е абсурдна. Поредната трагедия, в която хората отчаяно търсят мъртви биологични братя, а не се оглеждат за живи.
Всъщност се отплесвам от темата. Обясниха ни, че основната причина мястото да изглежда на 30 години е, че модерните тънки метални стени биха пропуснали прекалено много влага, а алуминиевите стени са прекалено скъпи за частния проект на научна компания "Венера". Може и други причина да е имало, но не ни я обясниха.
В крайна сметка впечатлението от базата ми остана отрицателно, както и на по-голямата част от командния екип. Но така и не се задържахме много време в базата, само изчакахме да стоварят новата апаратура, която на фона на самата база беше последен писък на техниката, след което облякохме скафандрите и заедно с товарните части на екипажа се върнахме на „Светлина”, значително поолекнал от товара си. Предстоеше ни близо месец и половина до връщане на товарната станция на една от миниатюрните луни на Юпитер, след което ме очакваше нова мисия, или в случай че имах свободно време- връщане на Земята при родителите и приятелката ми, на която мислех да предложа брак в скоро време. Е, вече никога не бих успял, не и от оня свят.
Първите дни бяха съвсем нормални за една полу-приключила (и официално отметната от членовете си) търговска мисия. Всички се хранехме, пиехме и основната тема на разговорите ни бяха кой какво ще направи, ако отпуснат на екипа малко време за почивка между тази и следващата мисия.
Мисля, че е редно да напиша две думи и за моите приятели и членове на командния екип на „Светлина”, на които аз бях шеф, но и близък приятел. На първо място е Деймиън - полу-момче, полу-мъж, хванал се на работа за да издържа трудно крепящото му се финансово семейство. Той бе с цели три години по малък от мен и така и не бе успял да плати за повече от една година в някакъв второразряден университет в малко колониално градче на Марс. И все пак имаше чудесни познание за двигателите и бе причислен към командния екип като шеф на шепата механици, отговарящи кораба да лети по траекторията си.
След това идва мястото на Рон - човекът, който за разлика от несигурния Деймиън сваляше почти всяко от младите момичета (а почти всички бяха такива) на кораба. Като шеф на екипа знаех някои интересни факти за него, като че като млад не е бил особено привлекателен, но богатите му родители успели да го превърнат в хубавец чрез операции, щом го поискал на 16 години. Той постъпи на борда на „Светлина” само заради прищевките си, най-вероятно заради прищевките си и ще я напусне. Заемаше поста на отговорник за общуването, или иначе казано, командваше групичка от трима души, които отговаряха за комуникациите на кораба.
Другата причина Рон да постъпи на кораба бе Алис- изключително красиво и елегантно, но умно и леко надменно момиче, с което аз се отнасях с уважение, като с колега (да не забравяме, че имах приятелка). Схематично отблъсквайки Рон и постоянно напомняйки на момчетата от екипажа, че има приятел на име Джерами, тя отговаряше за навигацията и контролираше „Амазонките”, както шеговито наричахме четирите други навигаторки на кораба, които непрестанно се редуваха да следят маршрутите под зоркия поглед на Алис, която сякаш никога не спеше, обградена от чаши кафе и безалкохолни кофеинови напитки.
Честър бе едно работно звено в командния екип. В повечето случаи беше сънлив или уморен, което всъщност бе лесно обяснимо- отговарящ за поддържащия отдел, целодневно зает с тежка работа, той изглеждаше на 45, въпреки че бе едва на 37. В общи линии той бе вторият работохолик в екипа, наред с Алис, но той бе доста по натоварен от нея. Често отсъстваше от контролната зала, където другите членове на командните части, наред с мен, прекарваха времето си. Когато го виждах из коридорите на „Светлина”, той постоянно нареждаше нещо на почистващите екипи, ползваше джобния си компютърен терминал да дава заповеди на роботите-външни чистачи, а в крайни случаи дори той чистеше или показваше. Нищо чудно че винаги бе уморен- този човек сякаш никога не спираше да се движи и да хаби енергия.
Противоположността на Честър беше Джон - скромен, ала мързелив човек с добър произход, който никога не се обръсваше като хората, обичаше да качва краката върху командния си пул, търсеше начини да спи в работно време и бе пръв приятел на Рон, защото и двамата имаха общо в това, че се опитваха да бъдат дон жуановци. Пък и двамата бяха разпасани, като Джон очевидно биеше в това отношение, а Рон- в изкуството на свалките. И така тяхното приятелско дуо вървеше напред, докато двамата продължаваха с си напъните си за приятелки и още по усилено се трудеха в това да нулират задълженията си. Джон всъщност и без това нямаше много задължения-командир на отдел „Товари”, неговата работа включваше да наглежда товаренето и разтоварването на стоките, както и количествата в хранителните складове за екипажа, но дори тези почти никакви задължения пречеха на безграничното му мързелуване. И не, него нямаше как да променя, каквото и да опитвах.
И накрая на командния екип се появяваше Даяна - друга красавица с азиатски произход, чудесен тен и тъмни като абанос коси. Тя бе вторият основен обект за ухажване на Рон и Джон след Алис. Тя дори не обръщаше внимание на двамата ухажори, защото въртеше игри между трима мускулести мачовци от отдела, който командваше- „Сигурност и защита”. В началото не повярвах, че тя е взета за командир на тези мускулести, сякаш излезли от школата на Спарта мъже заради дарби, а заради красота, интриги и връзки, но когато първия ден тя се появи в контролната зала и направи три поредни изстрела в центъра на дарца, който екипа ползваше за губене на време, се убедих в талантите ѝ. Освен това я бях забелязал на камерите в центъра по защита и сигурност в търбуха на кораба. Та тя носеше огромна базука, под която най-вероятно бих се превил, без проблеми, държейки я с една ръка, а с другата разглеждайки холофона си с гласови команди. След това се убедих, че това момиче си е заслужило поста и картата, отключваща оръжейните шкафове на кораба.
В общи линии това беше скромния ни команден екип, начело с мен, универсалния командир, който трябваше да наглежда останалите или да се опитва да ги превъзпитава. Имаше още доста хора на борда, но няма смисъл да си губя времето, особено когато то е толкова ценно.
Но нека да започна същинската история.
Истинското начало стана в нощта на земния 23 август. Аз спях в стаята си след почти 30 часа, прекарани в безсъние и скука из безбройните коридорчета на „Светлина”. И тогава се събудих. Но не се събуждах от кошмар, нито с вик, будех се от вик.
С два скока изскочих от леглото и все още със прилепнал спален костюм се затичах по коридора, за да видя какво става. А виковете не спираха...
Следва продължение…
© Кирил Иванов Все права защищены