Слънчевата длан бавно се плъзгаше по нежната повърхност на женската шия, която придържаше тежестта на една червенокоса главица, опряла се внимателно на дървената рамка. Прозорците дават въздух, дават красота, дават и потайност. Крият те от погледите на играещите на площадката деца, потулват любопитството ти от бабите, събрали се на седянка в парка, зачитат желанието ти да не те съблюдават другите, а само ти да им хвърляш оче.

- Скоро ще дойде, не се мръщи. Денят е толкова красив. – гласът на сестра ù се допря до ушите ù, но умът ù не искаше да приеме, че това е истина.

 По-добре, по-безопасно бе да си мисли, че за пореден път той ще е изтървал влака, че за пореден път изневиделица са се появили ангажименти и не е успял да се добере до дома ù. Искаше най-сетне да стисне лицето му между пръстите си, да ги прокара по леко наболата му брадичка, да докосне с устни топлото му чело и да се сгуши в обятията му като малко бездомно котенце. Зеленият ù взор търсеше високия младеж из десетките вървящи пешеходци. Някои от тях се спираха, за да завържат обувките си, други, за да поприказват с добър познат, а трети, защото имат среща с любимия. Ето го онова чернокосо момче, което всеки следобед чака своето момиче с червен карамфил и го посреща с широка прегръдка. Ето ги и двамата белокоси старци, които всеки ден в четири часа се разхождат заедно, хванати за ръка по тревната повърхност. Ето ги и дечурлигата на съседите от третия етаж, които играят с хвърчилата си и се смеят гръмко.

- Няма да дойде… И двете го знаем.

 Тежка въздишка се отрони от устните ù, провря се измежду тях и се мушна в свежия въздух навън. Сърцето ù затуптя като барабан във вихъра на концерта, а очите ù желаеха да проронят хилядите сълзи, които все така задържаше вътре в себе си. Тялото ù желаеше да трепне поне веднъж, кожата искаше да покаже слабостта на организма, но психиката я държеше все още здрава, на крака. Нямаше да покаже тревогата, страхът и безусловната любов. Не желаеше да бъде ревла, както толкова много момичета, искаше да бъде особена, искаше да бъде силна. А дали точно това не го бе отблъснало?

- Ела, нека отидем в сладкарницата долу, ще хапнем от любимата ти паста! – обяви тържествено малката ù чернокоса сестричка, която чувстваше болката на близкото същество, колкото и прикрита да бе тя.

- Не! Аз… имам работа!

 Звучеше толкова неестествено в случай, че досега смирено бе чакалa на перваза да се появи любимото момче. Краката ù бързо я отведоха до антрето, където сложи шапката с козирка, навлече тънка жилетка и обу първите маратонки, които ù се изправиха пред очите. Дори не отрони дума за довиждане, а направо излезе навън в студения коридор, който я прие с тъгата ù, макар че и той копнееше за малко топлота и свежи чувства.

 Завтече се към стълбите и започна да слиза надолу, надолу… А как ù се искаше директно да се хвърли от осмия към първия етаж! Как желаеше да сложи край на това мъчение. Ах, защо не бяха от един и същи град? Така много по-лесно щеше да стигне до него и да му покаже, че може да бъде нежна. По телефона, по скайп - не беше същото. Изглеждаше студена и незаинтересована от неговата особа, а всъщност колко я обожаваше. Искаше да е до нея, тя да е до него, да са двамата. Копнееше…

 Щеше да отиде до гарата и да провери кога е влакът за неговия град, най-скорошният, този, който най-бързо щеше да я срещне с него. Как ли щеше да реагира сестра ù? Нямаше ли така да се покаже слаба? Ах, защо бе избрала ролята на силната жена от голямото семейство? Как искаше да покаже слабостта си, да се свлече на пода и да заридае до несвяст. Но не… Нямаше! Тя можеше да се справи с това. Свежият въздух щеше да припомни на главата ù какво е да си със свободен дух. Щеше да се освободи от любовта и странните чувства, мисли, които я спохождаха, откакто го познаваше. Тя щеше да оцелее, а той да я забрави. Тя щеше да помни, но нямаше да плаче. Той - нямаше изобщо да се сеща, че я е познавал. Студенокръвната.

 Посегна с ръка напред, беше стигнала до входната врата и я отвори. Слънцето се заигра с огнения ù нюанс на косата още в същата секунда, но бързо бе засенчено от нещо друго, от някой друг.

- Алекс! – възкликна червенокоската и се хвърли на врата на младия мъж, който едва се справяше с големия букет в ръцете си.

- Къде си тръгнала? – попита я момчето, а тя не отрони и дума.

 Друго падна от нейния дух.

 Капчица от очите ù се потопи в блузата му.

 Сълза… слабост… но от радост.