Милано очароваше с мода и стил. Милано е градът, в който израснах. Тук се запознах със Стефани, Клариса и Изабелла.

Аз съм Патрисия и ще ви вкарам в моя свят. Годината е 2010г. Заповядайте!

Алармата ми звънна, точно преди да целуна най-прекрасното непознато момче в съня си. О, не време за училище. Толкова бързо станах от топлото си легло, че не усетих порязващия студ от прозореца, който баща ми бе отворил преди да отиде на работа. Беше му като някакъв досаден навик и нямаше значение дали навън е декември или юни. Е, декември беше и аз закъснявах за час по италиански език. Докато стигна до гимназията вече го бях пропуснала. 

- Стефани! - провикнах се аз. - Кой ни е следващия час? 

- О, виж кой се появи! - каза тя и се засмя . - Математика. - след което се засмя още по- силно. - Имам вътрешно усещане, че ще пропуснеш и него. Взимам си чантата, изчакай ме! 

Стефани ме познаваше по- добре от всеки друг и освен, че знаеше колко много мразя математиката, знаеше и всяка друга малка подробност за мен.
Определено в момента не ми беше до числа, защото още не се бях разсънила и отидохме до близкото кафене, където бе топло и уютно, а кафето късо и ароматно. 

- Пати, не се ли научи да не отлагаш алармата си с половин час, когато тя звънне. - попита ,някак, с присмех най-добрата ми приятелка.

- Ако ще ме поучаваш, по-добре да карам математика. - погледнах я с най-отегчения си вид. 

- Да поучавам теб ха-ха Никога! Днес си на фризьор нали? 

- О, да , съвсем бях забравила. Дано да отрежат лошия ми късмет с момчетата! - разсмях се аз. 

- Няма да е лошо да клъцнат малко и от лошия ти нрав. - усмихна се тя. 

- Знаеш, че това няма как да се случи. Аз съм "най-добрата и милата "на света, знаеш.. - засмях се отново и я погледнах в очите. 

- Разбира се! Хайде математиката най-вероятно е свършила. Да се връщаме! - предложи Стефани. 

- Не бих пропуснала история на изкуството. Хайде! - и се върнахме с класната стая. 
  Денят в училище ми се видя безкраен. И след като приключи , побързах да стигна с такси до фризьорския салон. 
Косата ми бе до рамото в кестеняв цвят без кой знае каква форма. След лека подстрижка, боя и бретон бях като чисто нов човек. Черното ми късо "каре" с плътен бретон,който скриваше челото ми, отваряха бялото ми като сняг лице и подчертаваха кафявите ми очи и изразени скули. Абе дори аз трудно се разпознах в огледалото. 

По-късно вечерта не закъсня и снимка с новата ми визия в социалната мрежа. А на сутринта с алармата ми за училище получих и една интересна покана за приятелство от русо, синеоко момче на моята възраст. 

Получавах безброй покани, от кого ли не, но никога не съм си намирала гадже в Интернет. Някак не безопасно и повърхностно ми се струва. За съжаление живеем в новия свят, който заменя реалните с виртуалните връзки. За съжаление на снимките виждаме едно, на живо не можем да се познаем. Трябва ли всичко да се случва от лаптопа и телефона, вместо една обикновена среща в парка например? И дали наистина с косата ,отрязаха и лошия ми късмет? Можех да пробвам с това момче и да приема поканата му за приятелство , а можех и да я оставя в списъка с чакащи... 

Следва продължение...