Тя отвори вратата и го видя - паднал на земята, с ръка, закриваща част от лицето му и коса, рееща се на всички страни по пода. И все пак тя можеше ясно да види красивото му лице. Очите му светеха в странна светлина и преливаха от любов. Тя го докосна - студената му бяла кожа сякаш сияеше. В стаята беше светло, но той стоеше в сянка.
Вазата с кървавочервени рози лежеше на пода. Малки парченца стъкло, като ледени кристални сълзи, се бяха посипали по цветята. Но нищо от тази картина не можеше да опише неговата красота.
Устните му оставаха все така безмълвни, но скованото му тяло, агонизиращо от силна болка, издаваше всичко. Тя знаеше, тя го разбираше.
Усети прилив на обсебване и пагубно привличане. Обичаше го. Без значение какъв беше. Той знаеше, той я разбираше.
Нито един от тях не мислеше какво следва. Те само се гледаха, без да мислят за нищо. Беше прекалено силно, за да се почувства. Още по-малко да се изрази с думи или действия. Прекалено силно...
Всяка част от него можеше да бъде нарисувана точно в този момент и да бъде най-прекрасната картина на света. За нея. Обичаше го, Господи, колко го обичаше!
Тънък кичур от гарваново черната му коса се беше заплел леко в дългите му мигли. Той излъчваше невинност и същевременна сила и това я плашеше. А страх... Страх не можеха и не искаха да изпитват.
Във всеки един миг, откакто се запознаха, тя го имаше и го знаеше, а сега вече и го усещаше. Във всеки един миг той се надяваше и се молеше вътрешно, а сега просто се възхищаваше.
"Красив си...". Жестоко беше да си го помисли, да го прошепне точно в този момент, но двамата го почувстваха така. Застинала в безсъзнателно обаяние, тя стоеше и го гледаше.
Той вече беше ангел. Светлината на прозорчето все още не беше достигнала до него и никога нямаше да го направи. Той самият беше сянка на една силна, странна и обсебваща любов, лъхаща от двамата, прозираща през бледата му кожа, през крехкото му тяло, вече прекалено слабо, за да сътвори движение.
Тя нежно прокара пръсти през косата му, към лицето му, към ръцете... Опитваше се да отнеме всичката енергия, която може, за да я запази за себе си. И част от нея беше вече отнета.
Невъзможно беше да си остане същата. Нямаше вече движение, нямаше полъх, нямаше живот. Беше толкова тихо, че тя отчетливо чуваше затихващото туптене на сърцето му. Това сърце, в което се беше вслушвала толкова много пъти, което беше усещала в собствените си гърди, но никога не беше обичала толкова силно.
"Красив си..." И това значеше всичко за нея. Не искаше да помръдне, за да не се изгуби магията. И без това беше продължила прекалено дълго... И продължаваше все още. Тя не знаеше как да изрази напиращите в нея чувства. Ако го притиснеше до себе си, щеше да развали всичко. Мрачното в него за пореден път я привличаше неописуемо и тази красота...
Той я рабзираше, той я обичаше.
Ако точно в този момент тя решеше да се наведе, щеше да слее светлата си коса с неговата гарвановочерна, както бяха правили много пъти. Но това малко червено петънце - розата, паднала накрая, нежно притискащо крайчето на косата му, ù пречеше. Щеше да развали блясъка. Не искаше.
И тя го разбираше и го обичаше.
"Господи, колко си красив..." Шепнеше. Дали заради тишината, дали заради преклонението пред нещо толкова изящно... Тя вече не усещаше тялото си, не виждаше нищо друго, освен него.
Без да мисли, се наведе и го целуна. Той затвори очи. Тя легна до него. Те се сляха в едно. Прелюдията златисто и черно беше най-точното определение за тях двамата - за техния живот, за тяхната любов, за тяхната съдба. И тази роза помежду им...
Тя най-после стана часто от него - потънала в неговата сянка, обичайки го повече от всякога. А стаята си оставаше все така слънчева и светла...
© ГВ Все права защищены