В сушавото

        Беше сушаво чак на душата му, сигурно защото и земята се беше пропукала от жажда. Само по някое гущерче от време на време се шмугваше в пукнатините и нарушаваше мъртвилото на това диво място. Въльо вдигна поглед. Насреща му балканските очертания, заоблени като моминска гръд, неустоимо го изкушаваха. За миг той затвори очи и си представи, че върви през борова гора, а покрай него бълбука планинско ручейче. Усмихна се и тъкмо когато се размечта за целувката на дългокоса самодива, го сепнаха някакви гласове, които сякаш се чуваха откъм лозето му. Забърза. С всяко препъване из сухите тревуляци и трънаци притесненията му нарастваха и все по-осезателно го пробождаха в гърдите, отляво. Отиваше да си нагледа лозето, че до месец трябваше да стегне гроздобера. Тази година сушата хвана тъкмо навреме, та тежките зърна, вече наляти със сок, се изпекоха и изпълниха с чудна сладост. След няколко неплодородни години, сега крехка надежда, същинска смугла девойка, уж невинно, но изкусително, му се усмихваше и чак го прелъстяваше. Реколтата обещаваше да бъде от хубава, по-хубава и Въльо най-сетне щеше да живне и дори сватбари да посрещне. Отдавна с изгората му мечтаеха да се вземат, ама пуста селска управия, все париците не достигаха, че свое гнездо да свият.

         Наближи лозето, стараейки се вече да стъпва леко и безшумно, като лисица. Но, да му се не види и късметът, препъна се в буца пръст и се строполи на земята. През няколко реда прибягна човек с чувал в ръка, а още по-надолу - други двама, също натоварени.

          - Хей, я веднага да спрете! Какво правите в лозето ми, бре! - изправяйки се и залитайки насам - натам, Въльо се развика с колкото му глас държи. Поогледа се. О, Боже, наоколо му гроздето беше обрано, а лозичките – чак ошмулени. В междуредието се търкаляха гроздови зърна, повечето  изпотъпкани и сякаш кървящи.

          - Как не ви е срам с чужд труд да се подигравате! Скоро тук ограбеното донесете, че да си нямаме разправиите! – невярващо изрече стопанинът, опитвайки се да тича подир крадците.

          Успя да стигне единия, докато онзи се мъчеше да вдигне чувал с грозде на гърба си. Сграбчи го за раменете и здраво го разтърси. Беше около петдесетгодишен мургав мъж, омърлян с лепкав гроздов сок, жилав и изплъзгващ се, готов да те клъвне, като същинска змия – усойница.

          - Защо посягаш на чуждото, бе, защо! Да беше си откъснал грозд - два, а то с чували изнасяш, пък и зеносваш, тъпчеш! Що за човек си ти! Нямаш ли срам! – запени се Въльо, а сърцето му бясно биеше, сякаш всеки миг щеше да изскочи. Толкова се беше разярил, че не забеляза цевта, която отдалеч се бе насочила към него и само изчакваше малко да се отдели от крадеца, за да си свърши дяволската работа. И когато лепкавият успя да се завърти и да се изплъзне от ръцете на стопанина, няколко изстрела последваха един след друг. Въльо се свлече на пропуканата, нажежена земя. Кръвта му бързо попи в лакомата й паст. Едно гущерче се спря и загледа умиращия, сякаш право в очите, а те с всеки миг изтляваха, заедно с надеждите…