В пандемичната самота ме атакуват адски еретични мисли. Дали сме свободни хора във века на технологиите, отворения свят и демократични общества, дали наистина преди векове поробените ни предци са се чувствали роби? Защо? Нима не са могли да пеят, да играят хора по мегданите, да се влюбват и да обичат, да се кръстят и палят кандилото всяка вечер, да се веселят на седянки и белянки, да вдигат сватби и да оплакват по своя си обичай мъртвите, нима не са творили – всички тези дърворезби във възрожденските ни къщи, иконостасите в старите черкви, красивите къщи с чардаци, мостовете на Кольо Фичето…Те дори и театрални постановки са представяли във време на робство – първата е била в Шумен през лятото на 1856та година! Колко деца на български търговци и занаятчии от Габровско, например, са учили в чужбина, колко български стоки са били ценени и търсени – кожи, гайтани, керамика… Каква изящност и красота са творили ръцете и умовете на тъкачките от Чипровци, везбите на ризите в женските носии, прикята на момите…
Какво прави днес свободният човек!? Свободният човек с вързана душа! Вкарали сме си душите в машинките – екрани, сметки, автоматика, електроника… дистанция. Няма го колективния смях, колективния екстаз, все повече изстиват прегръдките ни, все повече смъдят очите ни, облъчени от лед осветление и пулсиращи екрани. Все по-изтощени са душите ни, а умът препуска в преследване на парите за поредната вещ, къща, кола, телефон… И се водим свободни. И затъваме все повече в неосъзнатото си робство. Кое имаме в повече? Красота? Щасливи емоции? Вместо гайда и хоро – музика от компютър, вместо горска поляна – лайкове на изгреви, вместо седянка – емотикон с усмивка, вместо прегръдка – емотикон със сърчице. Животът ни е плен с документи, пароли, администрация, бюрокрация, данъци, срокове…
Скоро ще излезем от локдауна. Ще сме „свободни”. Дали? По кои критерии сме свободни? Иска ми се да направя копи-пейст на душата си и да я пусна в онзи свят на робство. Да се видя с везани чорапки, да тъпча в снега под смеха на приятелките си, да си облека дреха от чист памук и да закича косите си с живо цвете, да танцувам под звуците на жива музика, да помогна да се изроди агънце, да измия лицето си с вода от извора и да заспивам пред пламъците на огнището, да меся хляба с ръцете си и да споделям сълзите с близките си.
Иска ми се да съм свободна. Да съм свободна от робството на технологиите. Много ли искам?
Нишката към душата е фина и неповторима, никой не може да я сканира, да изпрати локация или да я докосне сателитно. Едно погалване, една милувка може да взриви „мрежата”, да наруши за миг земното притегляне, да сложи криле на душата ни. Защо забравяме, че сме човеци, че живото общуване е изворчето на нашата сила. Ти, който спря погледа си на тези редове, кажи си кога последно се сгуши в любим човек, кога потъна в любящи очи, кога целуна ръка, кога оголи душата си, поднесе я на някого с един единствен жест?
Кога се почувства свободен и окрилен?
© Бистра Долапчиева Все права защищены