В пандемичната самота ме атакуват адски еретични мисли. Дали сме свободни хора във века на технологиите, отворения свят и демократични общества, дали наистина преди векове поробените ни предци са се чувствали роби? Защо? Нима не са могли да пеят, да играят хора по мегданите, да се влюбват и да обичат, да се кръстят и палят кандилото всяка вечер, да се веселят на седянки и белянки, да вдигат сватби и да оплакват по своя си обичай мъртвите, нима не са творили – всички тези дърворезби във възрожденските ни къщи, иконостасите в старите черкви, красивите къщи с чардаци, мостовете на Кольо Фичето…Те дори и театрални постановки са представяли във време на робство – първата е била в Шумен през лятото на 1856та година! Колко деца на български търговци и занаятчии от Габровско, например, са учили в чужбина, колко български стоки са били ценени и търсени – кожи, гайтани, керамика… Каква изящност и красота са творили ръцете и умовете на тъкачките от Чипровци, везбите на ризите в женските носии, пр ...