ВАН ГОГ

       Абе, художник съм!

       С тапия, без тапия, както искаш, така ме минавай.

       Цапам, мацам, драскам.

       Вече няма къде да събирам шедьоврите си. Само по таваните не съм накачил картини. Трупам, трупам и се спъваме в тях. Трупам, защото никой за нищо не ме бръсне. Никой нищо не купува. И ако все още не съм се отчаял напълно, то е, че и Ван Гог никой за нищо не го е зачитал. И той приживе картинка не е продал. Е, едничка! Та си приличаме.

       Тия дни съм се вкиснал, та се не трая.

       Търпя ме жената, търпя ме, па не изтрая.

       - Вземи бе, вземи нещо да правиш. Омръзна ми да се спъвам в теб. Ще си строша краката.

        - И какво, - викам ù - да правя?

       - Ами хвани нещо, като няма друго, вземи и боядисай поне оградата. На нищо не прилича. Цял ден клечиш и само пушиш. Засрами се! А, чакай, забравих да ти кажа. Обажда се Стефчето. Много искала да те види. Я си дигни гащите, че са увиснали и те като теб и иди. Има време, още не съм готова с вечерята. Докато я приготвя, ще се домъкнеш. Отивай!

        - Що пък да не отида? - викам си на ум. - Ей го къде е, пък и приятел е.

       И запраших. Първо надясно, трийсетина метра и пак надясно, още стотина метра и наляво, още толкова и съм там. Запустели улици, прескочиш дупка, налетиш на камък.

       Там съм! Малка спретната къщурка с две липи отпред. Не, не са липи. Две брези. Васко, мъжът на Стефчето, ги посадил преди трийсетина години, още като купили дворчето в това запустяло село. След като се пенсионираха, се преместиха и си заживяха тук. Двамата. Тя и Васко. До оная година. Тогава го прибраха в болницата и го изписаха без крак. Отрязаха го.

       Прескочи трапа и заживя с патерици. Назад, напред, в кръг и обратно, но в двора. Светът за него се затвори.

        Миналата година си отиде.

        Още не съм се изправил пред портата и тя се отваря. Една широка усмивка и още по широка прегръдка.

        - Най-после да се домъкнеш! Откога не си идвал? Ще забравиш къде живеем.

        - Е де, - оправдавам се аз. - По-миналата седмица нали идвах. Тая не ми остана време за нищо.

        - Така е, така е. Ама на мен ми се видя много. Пък има и друго. Не си идвал, ама през цялото време беше тук.

       - А! А сега де!

       - Тук беше, скъпи ми приятелю, тук беше. През цялото време си тук. Чета ти книгата, чета и поплаквам. И пак чета.

       - Е, то пък една книга! Натракал съм стотина листа с глупости, та да правя нещо, както вика жената, и да не се мотам като муха без глава. А пък ти!

        - Сядай, сядяй! Тия твои стотина страници, ги четох и препрочетох, и плаках и се смях. Мислех, че те познавам. А оня ти разказ за авлигите! Него не знам колко пъти съм прочела. Чета и плача. Знам го наизуст. Нощем като си легна, шептя и плача. Денем изляза навън, гледам поляната и чакам авлига да кацне, авлига да запее... И съм като твоята авлига. Тъжна и самотна, ни глас ни звук. Стоя и чакам, чакам да кацне до мен моята авлига.

        - Е-е, ще се вкисна и аз.

       Навирих чашката и дръпнах една голяма глътка. Каква ти глътка. Екс! Разказче. Нищо особено. На една поляна, огрята от слънце. Самотна и печална, стои сама авлига. Черни криле и златно тяло. Грее! Красива, но тъжна. После след няколко дни до нея каца друга и двете запяват и затанцуват, и пърхат, и греят, като слънчогледите на Ван Гог.

        Нищо особено!

        - Кажи, - викам аз, - защо ме викаш?

       Попремести стола към мен, наведе се, впи очи в моите и съвсем тихичко изрече.

        - Искам да ти поръчам нещо. Нарисувай ми една картина. Една поляна, на нея две авлиги, пеят и танцуват...

        Усетих, че настръхвам! Тя продължава.

       - ... две авлиги. Златни, щастливи. Аз вече съм на години, лошо чувам, но още виждам добре. Нарисувай ми ги, да си ги гледам.

       Нещо става с мен. Нещо ми лази по гърба. Нещо лошо виждам. Очите ме предават. Две ръце обгърнаха рамената ми, една глава клюмна на едното и то започна да мокрее, едно тяло се тресеше...

        Гласът продължава.

        - Нарисувай ми ги да си ги гледам... и той да си ги гледа отгоре...

        Нещо става с мен! Тук ли съм? Аз ли съм?

       И съм си тръгнал. И съм се прибрал. Не знам как. И очите ме предадоха, и краката не бяха мои.

        Застанах пред статива. Надминах Ван Гога. Той си отиде без поръчка.

        От мен искат картина...

       Две авлиги, златни като слънчогледите му.

       Едната тук, другата там...

       Две авлиги, пеят и танцуват…

       и едната с... патерици!