„За какво се пееше в „Джулай морнинг”?“ - въпросът изскочи като че ли без причина в мислите ѝ, докато крачеше по каменната алея покрай морския бряг. Свечеряваше се. Чайки и гларуси прелитаха ниско над водата, щапуреха по хладния пясък и крещяха на воля с всевъзможни крясъци, наслаждавайки се на пустия от хора морски бряг. „Пее се, затова как в юлското утро някой тръгнал да търси любовта.“ - отговори си младата дама - „Как с настъпването на юлския ден решил, че ще я търси навсякъде! Как я търсил и на най-невъзможните места, вглеждал се в хиляди лица и как никое от тях не разпознавало огъня в сърцето и в душата му.“ Тя си помисли, че всъщност всеки иска да срещне истинската си любов, но не всеки е готов да я търси, така, както се пееше в „Джулай морнинг”.  И докато я търси да не приема фалшиви подобия на своята представа за любовта, колкото и да са изкушаващи. Младата дама имаше склонност към философско мислене. Случваше се да и подмятат, че все пак е една дама, а не Платон или Аристотел... Тази вечер приятелите ѝ се събираха на Камен бряг. Щяха да прекарат последната юнска нощ на брега на морето в очакване на утрото, за да посрещнат изгрева на първия юлски ден с „Джулай морнинг”. От няколко години, самият Джон Лоутън, солистът на „Юрая Хийп“ идваше на Камен бряг, за да изпее на живо „Джулай морнинг” за феновете си, които бяха създали Джулая. Така беше наречен първия юлски ден, който неусетно и по един напълно естествен начин се бе превърнал в неофициален празник за много хора. Младата дама обаче, изненадващо за всички не прие поканата за Камен бряг и избра да посрещне Джулая в уединение, в лятната си вила на брега на морето. Тя обичаше понякога да остава сама. Не за дълго. Защото харесваше и шумните купони: да е заобиколена от много забавляващи се хора, да разказва артистично вдъхновяващи истории... и да танцува до забрава.

*     *     *

          Пред вратата, която водеше към „Фортуна”, така се казваше вилата, (в тази вилна зона всички вили имаха табели със странни имена) върху каменната алея, осветена от голям неонов фенер се виждаше нарисувана с розов тебешир „Дама”. Това беше игра, която младата дама помнеше от своето детство. Играеше се с малка плочка. Подхвърляш плочката до определено място от рисунката и се опитваш да стигнеш дотам с подскоци, като внимаваш да не настъпваш очертанията. Знаеше, че отдавна никой вече не играе на „Дама”, а ето, че някой днес бе играл, тъкмо пред вилата й. И дори й бе оставил плочката. Тя събу чехлите си, хвърли плочката до най-отдалечения край на рисунката и заподскача боса. Първо на един крак, после с двата едновременно и после пак на един. За миг се почувства безгрижно шест-седемгодишно момиченце, което мечтаеше, когато порасне да стане принцеса. И тя реши тази вечер да поиграе на една друга игра, която току-що измисли. Играта щеше да се казва „Принцесата, която търсеше просветление“. Доста претенциозна игра! Но като се има предвид, че щеше да се играе в усамотение, първоначалната мисъл за претенциозност някак си избледняваше от само себе си. Оставаше играта. За самата игра. Животът, както е известно, е игра за пораснали деца: дами и рицари, принцове и принцеси. Играе се най-добре от онези, които се отнасят с уважение към спомените си за детските игри.

*        *       *

          Принцесата, в която младата дама се преобрази, влезе във вила „Фортуна” и включи осветлението навсякъде, за да изглежда празнично, а и защото малко я беше страх. Беше сама. После тя си приготви силен жасминов чай по стара източна рецепта. Беше чела в някакво списание как се приготвя жасминов чай за чайна церемония. Наля ароматното питие в красива порцеланова чаша с тъмносини рисунъци, постави я върху стара табла от сребро, закупена от антикварен магазин и излезе на терасата, пред която се простираше вечерната гледка на залива. Постла сламена рогозка, подходяща за чайна церемония, хвърли върху нея малък тефтер с твърди корици и забодена химикалка и приседна с подвити колене, по японски. Отпи първата глътка жасминов чай. Звездите току що бяха изгрели и блещукаха по небето като разпръснати диаманти върху тъмно син персийски килим. Беше наистина приказна вечер! „Принцесо, избра ли вече ролята си в играта за пораснали деца? На принцеса, която ще се забавлява с нещата от живота, такива, каквито са или на принцеса, която ще променя нещата, така че светът да става по-добър? Ако изборът е да се забавляваш, гледай на живота като на безкраен купон. Забавлявай се. Забавлявай и себе си и другите... Живей! Ако избереш да променяш света, променяй и себе си и другите... Твори!” - Това не бяха думи на принц, появил се ненадейно на морския бряг, пропътувал стотици мили незнайно откъде, за да се озове точно в този момент пред принцесата, както това се случва в приказките. Не. Бяха думи на приятел, който обичаше да нарича младата дама „принцесо“, но не просто така, по общоприетия начин - закачливо и снизходително, да не кажем подигравателно, а с някакво съвсем естествено, искрено по детски възхищение... Рядко се случва! И да... Не е за вярване. Защото, няма какво да се лъжем, обръщението „принцесо“ беше навлязло в ежедневната употреба от яките свалячи като разновидност на „мацко“. Случаят не беше такъв и въпросът, който той й бе задал потвърждаваше това. Тя се беше разделила с него преди две години, може би, защото не му отговори. Не беше готова за такъв важен въпрос. Не че му дължеше непременно отговор, но някак си от само себе си бе станало ясно, че приятелството им не можеше да продължи, ей така, все едно, че въпросът не беше задаван никога. И въпреки че приятелството им не продължи, въпросът продължаваше да я следва. Навсякъде. Не я оставяше на мира. Често, много често споменът за този, който й бе задал въпросния въпрос засенчваше това, което се случваше в настоящето. Както и сега. Сякаш блещукащите звезди я питаха от тъмносиньото небе с неговия глас. „Все още не съм си отговорила, - помисли си принцесата, отпивайки глътка жасминов чай, - забавляващ се човек ли искам да бъда, или творец. Всеки човек има своя жизнена магистрала, която трябва да намери измежду многото други, които кръстосват жизненото пространство като паралели и меридиани. И след като я намери - да се опита да не я загуби. А ако я загуби - да не бъде за дълго“.

          През последните две години принцесата бе срещнала други кандидати, които уж искаха да изпълняват ролята на принца в нейната лична приказка, но ролята все нещо не им се получаваше... Никой от тях не беше разпознал огъня в сърцето и в душата ѝ, както се пееше в „Джулай морнинг“. А и никой не й бе задал въпрос, подобен на този, чийто отговор продължаваше да търси. Тя също се бе опитвала да бъде някоя друга, а не принцесата, която трябваше да направи своя избор. Но опитите никога не бяха успешни... Стана й малко тъжно и очите ѝ се напълниха със сълзи.

          Принцесата, в която младата дама се бе преобразила, прекара цялата нощ в съзерцание. От време на време записваше нещо в малкия тефтер, после отпиваше ароматен и леко нагарчащ жасминов чай, отдадена на спомени за този, на чийто въпрос все още не знаеше как точно би искала да отговори. Беше труден въпрос. Може би бе избрала уединението на вечерта вместо купона с приятелите си на Камен бряг, защото самият отговор вече искаше да бъде намерен.

*        *       *

          На хоризонта се появи розово-лилаво сияние, което предвещаваше изгрева и появата на новия юлски ден. Нощта беше изминала отредената й от Твореца времева магистрала. На Камен бряг, Джон Лоутън, вече запяваше: „Там аз бях в юлската утрин, за да търся любов, с магията на новото зазоряване и с прекрасното слънце...“ Принцесата, която търсеше просветление, допи последните глътки жасминов чай и приключи своята чайна церемония, която от вечерна се бе превърнала в сутрешна. Изправи се, за да посрещне подобаващо изгрева. Беше 1-ви юли на без значение коя година. С настъпването на новия ден, тя все по-уверено започна да мисли, че може би тогава, преди две години беше срещнала своята истинска любов. Но не я беше разпознала. Или може би се беше уплашила? Истинските неща понякога са стряскащи. Реши, че когато отново срещне този, който преди две години я бе нарекъл „принцесо“, не по общоприетия начин, а съвсем искрено, ще му каже, че е направила своя избор в играта за пораснали деца. И изборът е: да не бъде просто обикновена принцеса като много други, с които светът се е препълнил, а принцеса-вълшебница, която ще твори вълшебства, така че светът да става по-добър. И докато твори ще се забавлява. Защото истинското вълшебство е нещо добро, нещо красиво и нещо забавно. Нали ставаше въпрос за роля в играта за пораснали деца.

          Принцесата помаха за поздрав към слънцето, което бавно се възкачваше по небосклона, пробуждайки света за първия юлски ден. Благослови с любов небето, морето, пясъка, чайките и целия свят, който в магията на юлското утро ѝ изглеждаше преобразен. И тогава, младата дама, към която принцесата-вълшебница вече трябваше да се завърне, отвори пощенската кутия на мобилния си телефон и написа кратко съобщение на сегашния си приятел, когото очакваше да пристигне във вилата на следващия ден: „Моля те недей да идваш! Обстоятелствата се промениха!” Изпрати го без колебание. Разбира се, че щеше да се види с него и да му обясни всичко, но малко по-нататък. А сега, въодушевена от озарението, което я бе споходило тя помаха отново към слънцето и запя припева на “Джулай морнинг“: „С деня дойде и решението...“ Стана ѝ леко на душата и цялото ѝ същество се изпълни с възторг. После радостно се затича към каменната алея, която се протягаше пред вратата на „Фортуна”. Там я очакваше нарисуваната с розов тебешир „Дама”. След снощната игра на „Принцесата, която търсеше просветление”, една игра на „Дама”, щеше да ѝ подейства като ободряващо утринно кафе.

          И така, през онази вечер, на последния юнски ден, преди първото юлско утро, без значение на коя година, младата дама направи своя избор. И може би намери себе си. А вие?