Вечната снежинка

През една студена приказна зима снегът завалял по-рано от очакваното време, старите хора от малкото градче Борче веднага прикачили над този феномен значението „Господ има да ни казва нещо”.

Снежното време донесло и по-рано усмивките на децата, които при вида на падащия сняг се затичали на двора да му се порадват; едно от тях вече било направило и първия снежен човек, като жив стоял изправен - сякаш ще запее коледна песен и песен за здраве.

Зимните шапки заскачали от радост в шкафовете при новината за Зима, сега пак ще могат да стоплят няколко премръзнали учи. Привечер градските нощни лампи осветявали белите улици и наблюдавали хипнотизирано падащите снежинки, силно засветили от учудване и възхищение, понеже били нови и за първи път виждали сняг. Скоростта, с която падала всяка снежинка, била плавна и бавна, сякаш всяка една имала невидим парашут.

И така зимата отминала, яркото пролетно слънце се прозяло от сън и огряло пак земята, с топенето на снега се разбрало, че нещо странно се е получило. Докато всичкият сняг се стопил и вече бил вода, една обикновена снежинка по най-необикновен начин останала цяла; тя леко смутено наблюдавала сбогуването на своите братя и сестри със Земята, докато оставала все същата бяла и красива. След няколко дни учудено си казала:

- Брех, че работа, останах сама и все още не се топя.

Докато мислила за това, вятърът я подхванал с ръце и я понесъл отвъд градския парк, където се намирала - вече била на нова поляна.

Докато стояла сама, загледана във белите облаци и синьото небе, до себе си чула странно шумолене.

-         Кой е там? - попитала снежинката

-         Кой пита "кой е там?" – отвърнал глас.

-         Пита снежинката - отново се обадила тя.

-         Невъзможно, вече е пролет. Снежинките отдавна си отидоха - отговорил гласът и, докато се приближавал, се разбрало, че това била мравката.

-         Кажи ми, огромна мравке, - рекла снежинката - наистина ли няма вече мои братя и сестри? Навсякъде ли е тъй зелено вече по земята? А тези силни лъчи слънцето ли се наричат и защо ме гледат дълго време, а още във вода и пара не ме превръщат?

Мравката се затруднила много на въпросите и не могла да ù помогне, но я взела със себе си, за да я отведе на върха на едно древно дърво, където живеела мъдрата гъсеница. Вървели няколко дни и стигнали до търсеното място, там, където се надявала, че може да намери отговори на въпросите си. Гъсеницата много стара, нейната къща направена от едно зелено листо, свито на две, там тя намирала храна и подслон, мъдрост и прозрения.

Видът и въпросът на снежинката я учудили.

-         Нима е възможно снежинка по топла пролет?! - възкликнала тя.

И тутакси подготвила магическите отвари, с които щяла да навлезе в света на знанието, за да помогне със съвет.

Вечерта дошла. От зеленото листо, на което се намирали високо на дървото, се виждали далечни планини и поля, розовото небе оцветило началото на нощта, залязващото слънце заспивало отвъд хоризонта.

И, сякаш от нищото, мъдрата гъсеница получила прозрение и казала на всички, че това никак не е случайно - живата снежинката е дошла с мисия и има отговорна задача.

- Ти носиш живот, ти носиш красота, ти носиш ново начало. - били пророческите думи на гъсеницата, докато се свивала от силния ефект на еликсира, изпит за навлизане в друг свят.

-Но е нужно само едно нещо, за да бъдеш всичко това и сама трябва да го откриеш.

Били последните ù думи.

Объркана, снежинката с надеждата, че ще намери отговори на въпросите си, сега била взела със себе си още един:

-         Какво ли е това "още нещо" и защо точно аз? - си казала тя.

С тези мисли обикаляла земите цели три години, разпитвайки мъдри същества, търсейки отговори на най-различни места. Другите многобройни снежинки идвали на Земята и си отивали, а тя пак гледала отстрани всичко.

Един ден отчаяно и тъжно стояла върху една керемида на покрива на къщата на младо семейство и наблюдавала в двора им играта на бащата и детето. Играели на някаква игра, която тя въобще не разбирала и тъкмо, когато решила да хваща вятърния поток, за да се премести на друго място, чула гласа на бащата:

-         Повярвай в себе си, сине, и ще успееш да направиш всичко.

Снежинката за първи път чувала тези думи, разбрала смисъла и значението им. Разбрала, че единствено вярата в себе си е тази, която полива красотата и магията на растежа, и творението във всяко живо същество и, докато усещала това познание, загубила равновение и паднала от покрива в меката градинка до къщата.

Тя намерила липсващата съставка, за да стане вечна – вярата - и се превърнала в малко тъмнокафяво семенце. То поникнало в благоприятна почва и се превърнало в най-красивото цвете на Земята. Прочуло се из всички земи по планетата и я нарекли цветето Верусилуис, от индианското име на бога на вечността.

Но историята на снежинката не свършвала дотук, а тепърва започвала.

Когато учените разгадали структурата и свойствата на цветето, разбрали, че в нея се съдържа най-ценната съставка за човечеството. Съставката за дълголетието на човешкия живот.