Глава 8
След поредната разходка със Зеф бях напълно изтощена. Отидохме заедно до едно малко, но много странно езеро, на около 2 часа път от базата в посока юг. Цвета на водата му беше ярко, почти неоново зелено. Предполагах, че това може да се дължи на някакви уникални за Глиез 581с микроорганизми, затова трябваше да взема проби от водата, както и да направя различни измервания и експерименти на място. Зеф нямаше нужда от оправдания вече, за да излиза някъде с мен. Дори не направи опит да си измисли нещо от типа „Ами, ще си изпробвам проходимостта на роботите“, както казваше всеки друг път. Открит бе в намеренията си просто да ми прави компания и да прекарва време с мен. Аз, разбира се, бях изключително доволна и вече ми беше трудно да крия симпатиите си към него. Оказа се, че това малко езеро, което беше копие на Дяволското езеро, познато ни от родната ни Земя, е изключително интересно, но и много трудно за проучване. Около него, на поне 200-300 метра, се носеше „страхотен“ и много силен аромат, който аз определих като канализация, а Зеф – като развалени яйца. Видимо имаше голямо съдържание на сяра. От течността се издигаше малко количество пара, което индикираше високата подпочвена температура. Този воден басейн си нямаше официално име, затова решихме да се казва точно като двойника си от родната ни планета – Дяволското езеро. След задълбочен анализ и няколко дефрагментирани проби, се оказа, че състава на езерото е главно сероводород и фолиева киселина, което обясняваше миризмата и цвета. Реално вътре имаше малък брой непознати на човечеството микроорганизми, които трябваше да бъдат разгледани от някой специалист биолог. Пакетирах по протокол и с голямо внимание част от пробите, и ги закътах при останалите неща, които щях да пратя към Земята със следващата ракета, дошла да ни донесе провизии.
„Странно парче скала си ти, Глиез“, помислих си аз. Това неоново зелено езеро контрастираше брутално на червената атмосфера на 581с и създаваше едни негостоприемни тръпки по гръбнака ми, като се замисля. Добре, че поне бях със Зеф на тази експедиция, та имаше и моменти на разведряване и откъсване от мисълта за далечния дом и онзи Вечен залез, който започваше да става леко зловещ в съзнанието ми.
Едвам дочаках да стане 21 ч, за да си легна на почти-удобното легло. Бях се скапала от работа и от път. Глиезката гравитация беше нещо, с което се справях отлично, но все пак тялото ми беше създадено и свикнало със земното притегляне, и сега това, извънземното, ме изморяваше по-бързо от нормалното. Гърбът ме болеше силно и започна да пука прешлен по прешлен докато бавно лягах на матрака. До мен на стената, все така странно, си висеше онзи противогаз в малката му стъклена ниша. Без вратичка, без ключалка, без сензор, просто си стоеше, сякаш за украса, и ми се смееше. „Ха-ха, нямаш представа защо съм тук“.
Мислено прехвърлях спомени от деня и хубавата разходка със Зеф, като страници на любима книга, и не спирах да се усмихвам и изчервявам. Не съм разбрала как съм заспала. Сънувах залез. Не, не този глиезкия. Сънувах залеза на Земята. Искреше като докоснат от магическата пръчица на магьосник и се къпеше в злато върху острия ръб на морския хоризонт. Сякаш виждах слънцето за последен път. Защо ръцете ми са в кръв? Тъмно и тегаво чувство мина през тялото ми като електрически ток, и ме потопи в отчаяние и тъга. Сякаш се давех. Давех се в онзи залез. Събудих се от кървавия кошмар с крясък. На закуска всички ме питаха как съм и какво се е случило, защото явно доста шумно съм изпищяла.
Не беше минало прекалено много време, пристигнали бяхме приблизително скоро, но въпреки това Глиез започваше да ми действа по различен начин. Да, наистина обожавах залезите и буквално мечтаех да живея в свят, където те са вечни. Обаче поживях там и осъзнах, че и изгревите не са били толкова лоши. Липсваха ми. Сещам се за онова ранно-утринно чувство, когато ставаш преди всички. Слънцето тъкмо се е подало над хоризонта и разлива меката си златиста светлина по дремещата ти кожа. Зениците се свиват плавно и опитват да свикнат с количеството светлина. Птичките навън се надпяват с най-божествените възможни песни от близките клони на прекрасните зелени дръвчета. Поглеждаш към синьото небе, което сякаш е естественото продължение на аквамариновото море и с всяко видяно дребно и бледо облаче, като мацнато по погрешка от Създателя върху гигантското синьо платно, просто знаеш... знаеш, че деня ще е хубав и надежда винаги ще има.
Залезите пък са леко тъжни. Слънцето се прегърбва към края на хоризонта и сякаш меланхолично ти маха за сбогом. Светлината вече не е течно злато, а един унил бронз, който се къпе в червените краски на тъгата.
Липсват ми изгревите.
Още със ставането си на Глиез 581с разбираш, че си в чужд свят, който не предпочита гости. С отварянето на очите и тромавото, схванато изправяне на изстрадалия ти гръбнак, усещаш по-високата гравитация и инстинктивно се прегърбваш още от сутринта. Краката тежат повече от обикновеното и първите крачки за деня са нещо страшно сложно, изискващо реални усилия, и за мускулите, и за душата. Поглеждаш през прозореца и вместо красив изгрев и надежда, виждаш онзи вечен залез, който допълнително натежава в съзнанието. Сякаш не си се събудил когато трябва, ами си проспал целия ден и сега е едно неадекватно време, в което ти се чудиш какво да правиш. Кафето не помага особено, нито липсата на птици и хора навън. Никога не съм си мислила, че на интроверт като мен ще му липсва навалицата, но фактите бяха такива. Екипажът ни беше малък и копнеех просто да поговоря с някой различен.
Закусих една бърза консерва, както всяка друга сутрин. На нея имаше картинка на вкусна и красива английска закуска с наденичка, боб, яйца и други вкуснотии, които ми липсваха почти колкото и изгревите. Отворих консервата и вътре гледката не беше и наполовина толкова задоволяваща, и доста по-омазана и смесена, като каша. Не се насладих особено на преживяването. Изпих едно воднисто кафе с мляко на прах и се запътих към парника, където лежеше надеждата ми за скорошно хапване на прясна храна.
Всички растения, които гледах, се развиваха прекрасно и направо обожаваха изкуствената светлина, която перфектно имитираше нашето Слънце. Ментата беше станала цяла педя, но исках да изчакам да се превърне в малък храст, да укрепне, и чак тогава да започна да я бера. Запътих се към сектора на розоцветните растения, които обожавах. Исках да проверя конкретно малините, защото според записките ми за тяхното отглеждане, трябваше вече отдавна да са започнали да дават плод, а те милите си седяха зелени и нехаеха.
Но какво реално се случи? Точно в центъра на малинака, скрита некадърно и несполучливо, стоеше приклекнала Нара.
- Какво правиш тук? – попитах я.
- Ами, знаеш как е с любовта към растенията. Дойдох да им се полюбувам.
- А защо си се скрила? И как така се любуваш точно на малините? Това изцапаното по пръстите ти какво е?
Тя нямаше адекватен отговор и просто ме погледна тъжно. Ето я и причината да няма малини толкова време. Всяка сутрин Нара е ставала раничко, влизала е в парника и се е шмугвала в храсталака, за да изяде съвсем сама всички прекрасни, свежи и миришещи на рай и надежда малини. Сладкият им вкус е пазела само за себе си, без въобще да обръща внимание на факта, че има и други хора на тази проклета планета, на които може би им е писнало да ядат омазаните гадории по консервите.
Нара за пореден път показа своя егоизъм, а аз за пореден път се замечтах тя да не беше част от тази мисия. Това момиче дори нямаше отредена роля. Тя беше цивилна. На кой му беше хрумнала гениалната идея да изпрати цивилен (и на практика безполезен) човек на чужда планета? Нара беше прекарала последните няколко години от живота си преди Глиез в купони, нощен живот, мъже и сервитьорската професия. В нея нямаше нищо специално. За мен тя беше като една безвкусна дреха на закачалка в мола. Имаше още хиляди като нея, също толкова безвкусни, и масово производство. Интересуваше се единствено от цвета на ноктите си и от русата си коса. Някак беше успяла да издейства да ѝ пращат, в редовните ни хранителни пратки, с които реално оцелявахме, по някоя и друга кутия боя за коса. Все пак нейния естествен цвят беше много тъмен, а тези скандинавски отенъци със сребристи нюанси трябваше да се поддържат някак, както казваше тя.
Намирахме се на чужда планета, така интересна, странна и пленителна. Буквално пишехме историята на човечеството, кръщавахме езера и морета, и подготвяхме високотехнологична човешка база за бъдещ много важен научен и социален експеримент с убийци. Всяко дръвче, всеки храст, всяка песъчинка по земята, всичко беше толкова различно и уникално само по себе си. Залезите бяха така величествени, макар напоследък да ми изглеждаха меланхолични. Всичко беше като излязло от сай-фай филм, а нея я интересуваше само как изглежда самата тя.
В Нара имаше някаква пошлост, която допълваше егоизма и високата ѝ (необяснима за мен) самооценка. Обичаше да кокетничи около мъжете, особено около Тери, който я мислеше за някаква богиня от комиксите. Карл беше студен като стомана с всички, без да прави изключения, а Зеф сякаш не ѝ обръщаше прекалено много внимание, но пък върху него тя хвърляше най-много усилия, въпреки видимото ми влечение към него. Не понасях смеха ѝ, който беше като кикотене на вещица от детските приказки. Идваше ми да я запратя на дъното на Дяволското езеро.
И така, нашата хубустница спокойно си е хапвала единствената свежа храна на тази планета без никакъв срам.
- Как може да си толкова егоистична? В тази база живеем пет души, не си само ти! – развиках се аз, бясна до неузнаваемост.
- Но на мен ми омръзна да ям консервите! Имах нужда от витамини и свежест, ще ми се съсипе кожата на тази проклета мисия! – продължаваше да се инати Нара.
- Всички се чувстваме така, скъпа Нара. Ти не си единствената тук, ако не си забелязала. Бъди полезна поне веднъж откакто сме дошли на Глиез и спри да саботираш всичко! Вчера си пипала компютъра на Зеф и си изтрила часове работа по софтуера за главния телескоп. Карл пък се оплака, че си се ровила в оръжейния склад. Знаеш ли, че онова място е със специален достъп и никой, освен самия Карл, няма право да се занимава с оръжията? Знаеш ли, че и моите парници са помещения със специален достъп? Как въобще успя да влезнеш без картата ми?
- Ама защо лъже този дъртак Карл? Въобще не съм влизала в оръжейния склад, камо ли да му пипам оръжията! А на теб какъв ти е проблема с мен? Защото съм похубава ли? Или защото мъжете ми обращът повече внимание? – най-високомерно и нелепо Нара крещеше по мен, сякаш сме на някой пазар и спорим за цената на тиквичките.
Зеф ни е чул как се караме и веднага дойде да види какво се случва. Добре, че се намеси точно преди всичко да стане грозно и да последва един кокоши дуел с размятане на коси и хвърчане на нокти. Толкова беше красив с омиротворяващите си зелени очи. На тази планета ѝ липсваше зеленина, определено, затова и Зеф беше идеалното попълнение към мисията. А и не обичаше кавгите и винаги опитваше да сдобри двете страни. Това между нас двете нямаше как да се случи, но поне спряхме да крещим.
Смених си паролите за достъп по различните зони на базата и помолих Зеф да настрои картата ми по някакъв нов начин, така че Нара да няма шансове да продължава да злоупотребява с малините, а може би и с други растения от парниците ми.
Тя пък, мис Всеотдайност, отиде „да си почистела главата“, което значеше, че отива да се оплаква и да флиртува с Тери.
Измина известно време, в което с нея просто не си говорехме, което беше изцяло в нейна полза. Откакто разбрах и, че се е опитала да целуне Зеф, започнах да сънувам един много успокоителен и прекрасен сън, в който я давя в Дяволското езеро. Тя седи и маха на произволни посоки с обезумели ръце, пръскайки сярната вода навсякъде. Аз стоя над нея, окъпана в неоново зелено, обхванала тънкото ѝ вратле с пръсти и стискам, ли, стискам, колкото сила имам, с потопената ѝ във водата глава, докато тя съвсем не се отпуска безжизнено.
Следва продължение...
Нова глава излиза всяка СРЯДА :)
Очаквайте глава 9 на 6 април 2022!
© Гергана Карабельова Все права защищены