Вела спа неспокойно и се събуди задъхана и обляна в сълзи. От години не ѝ се беше случвало, а тая нощ само Мина сънува. Бяха деца, беше лято и те играеха на двора, а баба Мария ги гледаше от страни и се усмихваше благо. Двете тичаха и се смееха, беряха цветя, ядяха ягоди, галеха агънцата, а светът наоколо беше красив. После отведнъж се спуснаха черни като нощта облаци, изви се страховита буря, заваля проливен дъжд и превърна двора в езеро, а Мина почна да се дави. Вела плачеше и опитваше да я спаси, но силите ѝ отслабваха бързо, а водата изведнъж се завихри и погълна сестричката ѝ. Вела не спираше да плаче, а баба Мария дойде при нея, прегърна я и рече тихо:

            - Не плачи, дъще, тя ще се върне…

            Вела рязко отметна завивката, седна и сложи ръце на лицето си. Беше плакала не само в съня си. Постоя така известно време, а в главата и беше въртоп, като оня дето отнесе Мина. Седеше Вела и се чудеше какво става. Отново се сети за другоземката, за думите ѝ и за това дето каза Елица. „Сестрице“, така я нарече и сякаш изплува от мъглата, в която се носеше толкоз години. Но защо? Защо се случиха тия неща? Вела усети как нещо я задушава, облече се набързо и изскочи на чардака да си поеме въздух. Топлото пролетно слънце я обгърна като майчина прегръдка, а свежия утринен въздух я изпълни с усещане за спокойствие. Вела приседна на миндерчето, затвори очи и се остави на лекия полъх да отнесе тревогите ѝ.

            Георги седеше в одаята и чакаше Вела да се събуди. Чу трополенето на горния етаж и когато тя не слезе тръгна да види какво става. Като я видя на чардака затворила очи и духом съвсем на друго място остана да я погледа. Много я обичаше, толкова много, че беше готов да умре ама да не я вижда кахърна. А сега я гледаше и сърцето му се свиваше от тъгата, която беше изписана на лицето ѝ. Качи се тихо по стълбите, приседна до нея и я прегърна. Тя не отвори очи, а само се отпусна на гърдите му. Поседяха така, а после Георги попита тихо:

            - Кажи, сестрице, какво ти яде душата, че моята се къса като те гледам такваз.

            Вела се сгуши още повече в батко си.

            - „Сестрице“, тъй ми рече вчера и Елица. Тая дума напоена с две големи сълзи, а ти знаеш, че тя нивга дума не е продумала от как е на тоя свят. После цяла нощ Мина сънувах и баба Мария и другоземката ми е все в главата, та мира не мога да намеря. Кажи ми, байно, какво значи всичко това, що ми се случва тая мъка?

            Георги я целуна по главата.

            - Знам ли, Вело, Бог ни праща изпитания, за да види колко струваме. Човека в изпитание се калява, щото този дето не е познал ни болка, ни мъка как ще оценя  хубавото на тоя свят. Дядо имаше една приказка „В нещастието се ражда разума“, щото човек кога е подложен на изпитание, тогава впряга всичките си сили, че да се справи, а който не го стори потъва в него дорде не се удави в собствената си слабост. И още ми казваше, че всяко нещо на тоя свят има смисъл, само трябва да имаш търпение, че да го разбереш. Хайде сега, спри да се терзаеш и ела да закусим, че имам за друго да говоря с тебе.

            Вела вдигна глава от гърдите му погледна го право в очите и въздъхна.

            - Добре, байно, че аз искам нещо да те питам.

            Двамата слязоха в одаята и  приседнаха край огъня.

            - Думай, байно – рече Вела нетърпеливо.

            - Помниш оня ден като ти рекох, че е време да се задомиш.

            Вела поруменя, сведе поглед и кимна.

            - Знаеш колко те обичам, една си ми и не ща да те дам на кого да е – каза Георги благо и повдигна брадичката ѝ та да го погледне – имам избраник за тебе и макар да не е по обичай ще те питам дали си съгласна булка да му станеш. Добър момък е, заможен, другар ми е, ама ти ако го нещеш няма да те карам насила.

            Вела го гледаше с благодарност и очите ѝ се навлажниха.

            - Хайде сега, няма да ми плачеш, само ми речи искаш ли на Манол да те дам, че той вече те поиска?

            Вела трепна и изпусна лъжицата. Минавали и бяха такива мисли, ама все ги гонеше, все мислеше, че не е за него, че по-добра заслужава, а сега той я бил поискал. Сърцето ѝ пърхаше като подплашено пиле в клетка, мислите ѝ се връщаха към ония кратки моменти, в които я гледаше така, че дъха и секваше и устата ѝ сама се отвори.

            - Съгласна съм, байно – чу се тя сякаш отстрани и сърцето ѝ прескочи един удар.

            Камък падна от сърцето на Георги. Прегърна я топло, избърса сълзите дето бяха се търкулили по лицето и рече:

            - Добре, Вело, още сега ще ида да му кажа да се стяга. Годежари да проводи както си му е реда. Айде усмихни се и ела да кажем на дядо каква радост доживя.

            Дядо Гроздан беше буден и всичко чу. От много време, много време на сам, самичък се надигна от миндера, прегърна внучката си и я благослови, и сякаш му се прииска да поживее още малко. После им заръча какво да сторят та да посрещнат сватовете както подобава и помоли Георги да го изведе на двора. Приседна под старата черница, събу цървулите и навущата, и зарови босите си нозе в пръстта. Облегна се на ствола, а на Георги рече:

            - Върви сега да си вършиш работата. Аз ще поседя тук да посъбера сили.

            Георги му целуна ръка и тръгна към Манол, а Вела стоеше на прага, гледаше дядо си и тихо благодареше на Бог за поредното чудо. После влезе вътре и започна да чисти и подрежда, че да не се срами пред сватовете.

            Георги стигна до къщата на Манол и спря за миг пред портата, щото от вътре се носеше необичайна глъчка. Открехна леко вратата и надникна, а там ставаха странни неща.

            Елица, боса и само по риза се щураше из двора сякаш беше изгубила нещо. Леля Милка, сторила ръце като за молитва, вървеше след нея и се вайкаше. Бай Христо седеше на земята, сякаш му беше призляло, а Манол му подаваше да пие вода от менче.

            Георги прекрачи прага на портата и тръгна към Манол да разбере какво става и да види с какво да помогне. Манол го видя и се спусна да го пресрещне.

            - Какво става, побратиме? – попита Георги с нескрита тревога.

            - Не питай, братко – отвърна Манол и въздъхна тежко – не е за разправяне нашата, ама ако речеш да ме изслушаш изчакай ме вънка. Нашите не са на себе си и ще стане по-лошо ако видят външен човек. Аз ще опитам да ги поуспокоя и ще дойда.

            Георги не чака втора покана. Знаеше, че когато в едно семейство има грижи по-добре първо сами да пробват да ги оправят. Дядо му казваше, че непоискано добро може да има обратна сила и за това уважи молбата на Манол и се върна на улицата.

            Вътре Манол, единствения запазил присъствие на духа, помагаше на близките си. Първо настигна Елица, прегърна я и въпреки опитите ѝ да се измъкне не я пусна, докато не усети, че губи сили и се отпуска в ръцете му. Сетне я пренесе в нейната стая, сложи я в леглото, зави я и занарежда успокояващи думи. Леля Милка се беше посъвзела, легна до Елица, прегърна я и каза на Манол да ги остави да си починат. Той я целуна и слезе на двора при баща си. Бай Христо все още седеше на земята и гледаше някъде из пространството. Манол приседна до него.

            - Тате – рече той тихо – хайде да влезем вътре да си полегнеш. Много ти се събра днеска. Цяла нощ си пътувал, а вместо да си починеш, то гледай какво стана. Елица и майка са добре, ще поспят поне до пладне, а аз имам малко работа и трябва да изляза.

            Бай Христо го погледна, а в очите му имаше толкова мъка и страх, че на Манол му се сви сърцето. Изправи се, подхвана баща си под лакъя и му помогна да стане. Той не се противи. След преживяното тая сутрин нямаше повече сили и се остави на грижите на сина си. Манол го остави да поспи, нареди на един от ратаите да стои на близо и ако нещо се случи веднага да му обади и отиде да се види с Георги. Двамата дълго седяха на пейката пред портата. Манол му разказа за случилото се тая сутрин.

            - Вече не знам какво да правя. – рече на края - Като я чух на извора сякаш скала се свлече от гърба ми. Викам си, ето чудеса наистина ставали, а сега сякаш по-лошо стана. Ти можеш ли да ми дадеш някакъв акъл – погледна към Георги, а в очите му се четеше молба за помощ.

            Георги го потупа свойски по рамото.

            - Много странни неща се случват тия дни, брате – рече приглушено и въздъхна – има нещо много необяснимо в цялата тая история. Така като те слушам разбирам само едно, че се случват от как си говорил с онази, другоземката. – Манол кимна, а Георги продължи – Дали да не вземеш да я потърсиш и да видиш какво друго ще ти рече? Не може да оставиш тая работа така! То и преди не беше добре кога Елица само витаеше с празен поглед, ама и сега като гледам, нещата не са по-добре.

            - И аз за това се сетих първо, ма нали ти казах тате как се разлюти… Ама ако продължи така ще го направя пък ако ще да ме прати по дяволите. – Манол подритна едно камъче и продължи – Хайде стига съм те занимавал с нашите си неволи. Кажи за какво дойде.

            Георги се прокашля и таман да каже, портата се отвори, на прага застана бай Христо и извика на Манол.

            - Сине, ела да ми помогнеш да приготвим колата. Още днеска тръгваме за Солун…

Следва продължение...