Жената беше грозна, но очевидно се гордееше с това. Боядисаната ѝ коса не се развяваше, а стоеше като ламаринена, нащърбена отдолу и заострена, за да причинява болка на раменете ѝ и на мъжките погледи. Беше достатъчно рядка и сплъстена и нямаше как да служи за украса или отопление, но можеше да се предположи, че притежателката ѝ е намерила друго предназначение, защото не я прикриваше.

     Влезе в офиса и започна да крещи. Всички я слушаха без да я поглеждат. Служителите бяха прочели в интернет, че така се постъпва, когато те нападат терористи или мечки – никога не ги гледаш в лицето, още по-малко в очите, защото ще си помислят, че ги смяташ за равни. Това е достатъчно, за да ти обявят война и да те убият. Затова слушаха с погледи в земята следното:

     – Какъв е този външен посетител? А? Защо допускате лица в офиса точно в този момент? Няма ли кой да ми отговори?

     Продължаваше да вика, докато дългата слюнка и тънкия обложен език не се смесеха в едно и не избухнеха в пяна: пищна украса в горния край на слабото и изнемощяло от насилствен глад тяло, облепено със скъпа впита роля без цвят и кройка. Обаче тя преглъщаше пяната и започваше наново.

     Посетителят не я чуваше; пушеше доволно и безразлично в зимната градина покрай офиса. Беше дебел и прекалено спокоен, за да обърне внимание на истерията вътре; зяпаше небрежно кабелите на инсталациите и докосваше с пръсти цветята и саксиите.

     Това я изнерви допълнително. Започна да блъска стъклените врати и да дращи по тях.

     Най-после я забеляза и ѝ се усмихна: „Здравей, възбудено момиче!“. Допуши цигарата си и благо рече от вратата:

     – Добро утро! Какъв прекрасен ден, нали?

     Тя врътна главата си толкова силно, че косите ѝ щръкнаха като копия срещу лицето на мъжа – цяла македонска фаланга стоеше насреща, готова да го разкъса.

     – По какъв повод идвате в офиса непоканен? Знаете ли, че ние сега имаме страшно много работа? Нищо не знаете! Защото не ви пука. Просто нахлувате, дори си позволявате да се разхождате вътре и да пушите, където поискате. Това да не ви е бащиния!

     Гостът свали усмивката си и я замени с уплашено извинение:

     – Моля да бъде извинен, госпожице или госпожо, ако предпочитате. Помолих за услуга една от служителките ви и реших да изчакам отвън, за да не преча.

     – Не се чака отвън! Има пейка за тая работа. Ей там, до входа.

     – Незабавно ще отида и ще седна там – сконфузи мъжът. – На часа. Тръгвам.

     Злобният ѝ поглед го шамароса силно и звучно, той сви рамене от неудобство и заведе дебелото си тяло при пейката, където го отпусна.

     Пейката скръцна, беше дървена.

     И жената скръцна, но със зъби – нямаше ли начин да накаже по някакъв начин този вероломен нахалник? Това е счетоводна фирма, до тридесет и първи март има годишно приключване, никой и нищо не може да прави друго, освен да приключва, да дебитира и да кредитира сметки, да равнява баланси и да отчита приходи и разходи. Никой! И нищо!

     Доближи го и продължи нападението:

     – Не разбрах по какъв повод сте тук? Каква услуга искате от нас?

     Една разтревожена служителка се опитваше да се намеси в разговора: „Спешно е, госпожо! Нямаме достъп... сървъра... Нещо става!“, но тя не искаше да чуе и я отпрати. Гледаше зверски непознатия и беше готова да го разкъса: та това беше нейната територия! Знае ли той какви клиенти обслужва? И колко тайни крие?

     Дебелият погледна пред себе си и констатира бавно:

     – Съжалявам, госпожо, не ви познавам.

     – Именно! И аз не ви познавам.

     – Само че за разлика от вас аз не желая да се запознаваме. А вие по какъв повод сте тук?

     Дамата с острата рядка коса изпищя:

     – Какво си въобразявате! Та аз съм собственичка на цялата счетоводна къща! Всички тук работят за мен! Офисът е мой, клиентите са мои, всичко, което виждате и не виждате! Всичко! И ще ме пита на всичкото отгоре коя съм. Къде се намирате? А? Видях ви още като влязохте. Тук всичко се видеозаписва, как иначе. Така съм направила нещата, че никой да не може да мръдне, без да го видя и да го заснема. Така че няма смисъл да ме лъжете и да шикалкавите. – Обърса устата си. – Казвайте! Защо сте тука?

     Тази жена наистина беше пожар. Можеше да изгори всичко по пътя си, а нейните пътища винаги преминаваха през чужди.

     – За да ви глобя. – Дебелият гост беше спокоен и я гледаше тъжно и трудно между пухкавите си бузи. – Налага се. Вас ще глобя, а на фирмата ще наложа имуществена санкция. За да няма недоволни.

     Собственичката на офиса, на счетоводната къща, на клиентите, на служителите и на всичко, което се виждаше и не се виждаше, се опули. Не можеше да повярва на тази дързост:

     – Мен! Мен ли ще глобявате? Че кой сте вие?

     Показа ѝ служебната си карта. Тя дори не я погледна от гордост.

     – Нямате разрешение за видеонаблюдение, госпожо. Просто ми трябваше справка, за да се уверя в очевидното. Затова съм тук. За защита на личните данни чували ли сте? Нямате нито регистрация, нито сте подавали заявление. Имаме осем сигнала срещу вас. По три от тях има заведени съдебни дела с наложени обезпечителни мерки, доколкото знам. Аз съм тук само да констатирам нещата и да се уверя лично. Е, уверих се: накичили сте камери навсякъде. Само в тоалетната не проверих, но ще си спестя това.

     – Разрешение ли? – жената неумело прикриваше нервите си; изглеждаше слисана, устата ѝ стоеше отворена и пенеста, а очите щяха да изхвръкнат от обитите си. – Защо ми е?

     Дървената пейка продължаваше да скърца. Ядосаната господарка – също.

     – И вероятно не знаете – продължи дебелият, като я гледаше отдолу и се надяваше набухналата пяна в устата ѝ да не кипне, – че хората имат право да не бъдат заснемани. Тц-тц. Ама наистина ли не знаете? Счетоводителите знаят всичко. Така съм чувал.

     Поотмести се, за да се предпази от евентуално избухване и да не стои точно под нея. После продължи:

     – Клиентите са ваши, казвате. Може и така да е. Само дето пишат жалби срещу вас. Имате характер, вижда се, но очевидно е за сметка на друго. Само в счетоводството има равен баланс, не смятате ли?

     И като не видя промяна в лицето на жената, примирено рече:

     – Е, да не ви бавя – сега имате годишно приключване и трябва да побързате, защото може още утре да запечатаме тези работни помещения, пълни с незаконни камери. Ще изготвя акта и ще ви го изпратя за подпис. Може да подадете възражения. Но в невербален вид; дано и писмено да сте така красноречива и изчерпателна, както когато говорите.

     Той стана (пейката си отдъхна шумно) и погледна навън през стъкления изход:

     – Все пак... какъв прекрасен ден, нали? – каза го като не себе си; после леко се извърна и скръбно сподели с изумената собственичка: – Жалко, че и той вероятно е ваш. Като всичко останало: видимо и невидимо.

     Навън валеше като из ведро. После бързо и някак отведнъж дъждът оредя, заситни и се превърна в сняг. Кишата запушваше уличните канали и автомобилите, профучаващи край счетоводната къща, пръскаха едра и мръсна кал върху фасадата ѝ.

     Тази кал напръска и нея, докато тичаше да го настигне. Високите токчета на модерните ѝ обувки затъваха в процепите на плочките и се хлъзгаха. Изравни се с него и не го спря, а го придружи в хода му, сякаш имаха да вършат или да си казват нещо общо:

     – Но, господине, все ще измислим нещо. Аз имам добри адвокати, да знаете, не ме е страх. Но все пак, не ми се иска да се шуми. Казвате, че има жалби, така ли?

     Дебелият чиновник от Комисията за защита на личните данни не спираше хода си, не бързаше и се наслаждаваше на лошото време. Обичаше да се наслаждава на всичко, което бе вън от контрола му. Дори не си правеше труда да я слуша, думите ѝ стигаха до него, за да го стоплят и това му беше достатъчно. Все пак каза:

     – Има и друго. С незаконното видеозанамане вероятно ще успеете да уверите клиентите си, че работите за тях толкова часове, колкото отчитате във фактурите си. Защото четох да твърдят в преписките, стигащи до нас, че има монтирани записи... как да кажа – залепени, апликирани файлове, за да скрият или подменят някои обстоятелства. Например фактът, че всъщност работите много по-малко и надписвате труда си. Дали наистина е така?

     Видя, че лявата ѝ луксозна обувка се счупи в отронения край на тротоара, дамата се олюля, но не падна. Почувства се добре. Затова реши да я успокои:

     – Ала ние ще се произнесем само относно автентичността на записите, другото си е работа на недоволните ви клиенти и на вещите лица в съда. А и служителите...

     Тя съвсем изстина. Ламаринената ѝ коса не задържаше мокрия сняг и той се плъзгаше надолу по изтънелите канавки на странното безцветно поло, стиснало шията и обезсмсилящо скъпата рокля.

     – Какво служителите? Какво за тях?

     Това беше слабото ѝ място. Всички в офиса я мразеха. Погледите им никога не се срещаха, но тя знаеше със сигурност: счетоводителите и оперативният персонал я ненавиждаха. Реципрочно.

     – Те ще свидетелстват, госпожо. За това и онова. Няма как иначе. Ще се явят и по делата на клиентите ви, и по делото, което предстои между нас.

     – Ама какво дело?

     – Нали имате добри адвокати? Те ще ви кажат.

     Тя изскочи внезапно пред него и кресна:

     – Защо правите това, по дяволите? За това ли ви плащат данъкоплатците? Да тормозите хората?

     Дебелият чиновник се усмихна и бузите му изпълниха цялото лице. Очите и носът му се скриха. Собственичката се понадигна с надеждата да го види удушен. Беше подпухнал и формите му се тресяха като изкуствени. Разочарова се, като го чу, че отговаря:

     – Данъкоплатците ми плащат, за да защитят своето право на лично пространство. Същото, което вие сега отнемате на мен.

     Бутна я грубо. Тя не очакваше това, не и от този. После все тъй бавно и тромаво продължи по пътя си, който очевидно пресичаше нейният, и я остави на сивата съпричастност на уличната кал.

     Прибра се в офиса и докато куцаше със счупената обувка, виеше:

     – Къде ми е мобилният телефон? Защо тук никой не работи?

     Обади се на адвоката си. Телефонът му даваше заето. Седна в офиса си и изключи компютъра – всеки приемник може да бъде и предавател, чувала беше за това. Загриза ноктите си. Ако тоя простак прати своите подчинени веднага, нямаше как да се защити. Пак набра адвоката. Още е зает. По-добре да освободи всички служебни помещения. Незаконно видеозаписване? Какви са тия простотии? Та тя го правеше вече повече от две години. Никой не ѝ беше казал, че е незаконно. Аман от чиновници! Огън да ги изгори дано.

     И защо се стъмни навън изведнъж, кое време е?

     Служителите напуснаха вкупом, като чуха заповедта; бутаха се един друг, за да се чекират по-бързо на изхода, нищо че зелената лампичка на устройството по някаква причина не светваше. Знаеха, че не бива да питат нищо, просто изпълняваха. Това не го бяха прочели в интернет, интуицията им го подсказваше.

     Изгледа ги злобно един по един на изхода, като се чудеше как да ги обиди и прокълне. Всички бяха безделници, предатели и нищо друго, подканяше ги да бързат; после угаси осветлението. Дали да включи сота? По-добре не. Тия от Комисията по личните данни сигурно вече всичко следят. И знаят кода. Няма значение. Не ѝ е до това. Утре ще дойде рано и ще е готова за отбрана. Годишното приключване може да почака поне една нощ. Утрото е по-мъдро.

     Намери опипом обувки в тайника до изхода, там държеше два чифта резервни и никой не смееше да ги докосва. Обу се напосоки и усети, че са различни по модел, едната обувка нямаше каишка. Това сега не е важно. Заключи външната врата и сложи тиксо вместо лепенка, това намери. Тръгна към кантората на адвоката.

     След като отмина стотина метра, дебелият мъж се обърна рязко. Постоя дълго и мижеше срещу снежинките – никой не го следеше. Тогава свали с усилие силиконовата маска в един тъмен ъгъл, извади радиостанцията и съобщи:

     – Задачата е изпълнена. Срязах захранващия кабел. В зимната градина има стар генератор, но не работи, северозападно се пада според схемата. Обектът е обезвреден. Сървърът е вдясно от входа, под кантонерка със сив цвят, до дървена пейка. Разкачих локалното устройство на...

     Уточни и други детайли, които беше установил по време на престоя си в счетоводната къща.

     После спря едно такси и се отвя нанякъде.

     На другия ден съобщиха накратко в електронните медии, близки до полицията, че в съседство на счетоводна къща в центъра е избухнал пожар след полунощ. Дошли са пожарникари, справили се бързо, нямало нито жертви, нито кой знае какви материални щети. Искра се запалила или нещо такова. Огънят е проникнал и под вратите на близките помещения.

     Адвокатът на собственичката на всичко видимо и невидимо се чудеше какво да я посъветва; той познаваше добре това, с което тя се занимаваше, как го прикриваше и приключваше.

     – Не съм дублирала информацията, нямам бекъп – кълнеше се тя. Едва сутринта беше успяла да намери адвоката в кантората му. – Всичко беше в тоя проклет сървър, някакъв стар модел е май, знам ли... Но вършеше работа. Сега какво ще правя? Знаеш ли каква е тази информация? Какво съдържа? Може да вляза в затвора заради нея. Има неща, за които... не мога да говоря дори.

     – Не говори тогава. Това е просто машина. Изчезнала е. Изпарила се е.

     – Но огънят като че ли не е стигнал до нея. А тя просто липсва.

     – Да повторим фактите – адвокатът се намръщи. – Имала си проверка. Дошъл е инспектор от Комисията за защита на личните данни. Той е влязъл, изпушил е цигара в зимната градина, ти си го накарала да чака на входа, после си го питала за... какво беше?

     – Това няма значение. За данъкоплатците.

     – Да... хм. Странно чувство за хумор. Както и да е. И сте се разделили. Това ли е всичко?

     – Да, след това се върнах и запечатах офиса. Надявах се да те намеря. Но телефонът непрекъснато даваше заето, после нямаше никаква връзка. Валеше ужасно. А кантората беше затворена. Проверих на място. Не светеше.

     Адвокатът имаше други ангажименти снощи, но не възнамеряваше да споделя.

     – И какво установи огледът тази сутрин?

     Още призори собственичката беше извикана да присъства на огледа на пожара. Подписа протокол, но не прочете съдържанието му. Само поиска да се добави нещо.

     Адвокатът леко се повдигна от стола си и доближи лицето си до нейното:

     – Че липсва сървърът на твоя офис? Това ли установи огледът?

     – Не съвсем. Струва ми се. Но всъщност – да.

     – Това пишеше ли го в протокола? Че в счетоводната къща има липса на вещ? И то не каква да е?

     – Мисля, че не. Но аз го добавих. Настоях да бъде добавено. Иначе...

     – А ти как го разбра?

     Тя плахо вдигна рамене, за да не се нарани от косата си.

     – Просто го нямаше, когато влязох. Видях, че сървърът го няма.

     Адвокатът не повярва.

     „Все пак – мислеше той в своя защита, – би могло да се предположи или дори да се приеме, че този сървър с цялата информация в него е напълно изгорял и затова липсва. Стават такива неща. Огънят е вилнял съвсем наблизо. Въпрос на експертизи. На интереси. И на дела.“

     Идеята, че вероятно предстоят дела, го удовлетвори.

     После я погледна под око: тази жена беше пожар. Познаваше я отдавна.