Ти беше, не се крий зад велурената си самота, кларковете не са красиви вече, виж някога... когато захарните петлета конкурираха ябълките на клечка и трамваите се клатеха, като чували с картофи, щастието беше някак естествено, като балканче с момиче стъпило на багажника или като японската камбана от монумента Знаме на мира...
– Помниш ли, когато ходихме по разтопения асфалт до Мелник, когато, като стопаджии слушахме нон-стоп - Wish You Were Here на Флойд и ти ми каза, че никога няма да има по-добра песен!?
Тогава парите ни свършиха и след години научих защо... бяха паднали в хастара на ученическото ми сако... и ако не беше станало така, нямаше да преживеем приключението без пари, далеч от дома.
Да.... вярвахме в илюзията, че имаме дом, който не беше просто къща, че дрехите имат лица, чекмеджетата маси... въобще бяхме свободни в своята ограниченост!
Така, че не е нужно да се преструваш, за да те запомня, както изглеждаше някога. Аз винаги ще те помня, така, а и това днес е илюзия, защото човек се ражда жив, а расте умирайки... нали в това е гротеска...?! Поне така изглежда, раждаш се като цар, всички ти треперят, а после същите те заплюват, ако не си като тях и защо да си, нали листо с листо не си прилича...?!
– Да се питаш, как от един ум излизат два духа само, защото са минали няколко години... или щом станеш личност вече не си добър за тях... или всичко е било гигантско лицемерие, спектакъл на задължението да бъдат, каквито им наредят, без да участват сърцата, без истинските чувства?!
– Не ти се излиза на светло, ок... стой си там, в омирисаната стая, с тежките завеси, но поне си пусни Флойд и си отговори наистина ли в целият всемир, не намери по-добра песен?!