И после изведнъж адът ми се стовари на главата, Бори се разболя. И започна някакъв безкраен кошмар, линейката която дойде след повече от 40 минути, спешното в което никой не искаше да ни прегледа, една болница, втора болница и накрая мама и Борил паникьосани дотам, че викнаха хеликоптер, за да ни вдигнат в София. Дори не знаех, че в България има медицински хеликоптери. През цялото време бях уплашена, но истински се паникьосах когато видях Криси на вратата на болничната стая в София. Отвори, влезе и просто дойде и ме прегърна без да казва нищо. Тази прегръдка, ужаси ме. Реших, че лекарите са казали, че Бори ще умре и крият от мене. И се разревах. Криси се наведе, за да ми погледне лицето:

– Защо ревеш? Какво ти казаха? Мама каза, че ще се оправи, на теб друго ли ти казаха? Ще умре ли?! Моля ти се, кажи ми че няма да умре. Няма да умре, нали?

Вдигнах поглед, Криси ме гледаше с огромни уплашени очи и беше готов да се разреве като малко момченце. Човек е странно нещо, понякога просто трябва да видиш че този до теб е по-слаб от теб и изведнъж се стягаш. Погалих го по лицето:

– Не, Криси. Няма да умре, всичко ще е наред. Рева от нерви.

– Наистина ли така казаха докторите?

– Да, Криси.

Успокоявах го сума ти време. Беше ни втория ден в болницата в София и истината беше че тогава още никой не знаеше дали Бори ще живее. Лекарите казали само на мама и Борил колко е тежко положението му, те не ни казаха на нас с Кристиан, но мама накарала Криси да дойде веднага. Криси си замина на другия ден рано сутринта, не му даваха отпуска и трябваше да се върне на работа. Накарах го да търси болница в Германия, нямах доверие на българските. Мама дойде малко преди той да си тръгне, беше три и половина на разсъмване. Някой и беше дал карта от тези за персонала и минаваше свободно. Изпрати го и се върна при мене:

– Трябва да поспиш, Светле.

– Добре съм.

– Не си, не си спала 3 дни.

Беше ме страх да заспя, мислех че точно тогава нещо ще се случи с Бори. Адреналина е голямо нещо, изкарах почти четири денонощия без сън и без храна, не можех да преглътна нищо. Криси летеше напред-назад, работеше по някакъв проект и не го пускаха от работа, така че след края на работния ден хващаше самолета за София, а рано сутринта се прибираше в Берлин. Направи го три пъти и му казах да спре, не исках и той да се разболее от нещо. Той намери болница в Германия, но мама и лекарите ме разубедиха да местим Бори. Най-ясния ми спомен от тези дни са страха и ужаса. И безпомощността. И чувството, че с Криси винаги ще съм си сама...

– Светле?

– Да? - бях в тоалетната.

– Системата свършва. Натиснах копчето да ги повикам.

– Няма да го чуят. Иди и повикай сестрата, ако я няма в сестринската, виж някъде из стаите.

Последва кратко мълчание.

– Ами аз не знам... Хайде иди ти, но побързай, че свършва.

– Светле?

– Да?

– Има три болници в които могат да го приемат, коя ще изберем?

– Не знам, Криси. Ти си там, ти реши.

– Ще питам мама.

– И тя откъде ще знае? Ти си там, разпитай и реши.

Половин ден по-късно:

– Един казва една, друг друга, не знам вече. Питай ти в интернет и кажи.

– Не ми е до интернет, Кристиане. Просто разбери в коя проклета болница лекарите са най-добри, не е толкова сложно.

– Ще питам мама, където каже, там.

– Как са имената на скапаните болници?

– Защо?

– Ще проверя в интернет коя е с най-добрите специалисти, майка ти си има достатъчно работа, за да се занимава и с това.

– Нали каза, че не ти е до интернет?

– Не ми е, но ти не можеш сам да свършиш една елементарна работа.

– Защо ми крещиш? Опитвам се да помогна.

– „Ще питам мама, тя да реши.“ не е помощ, Кристиане. Това е нашето дете, стига си стоварвал всичко на майка си.

– Ами тя знае повече.

– И откъде знае, всеки ден обикаля по берлински болници ли?

– Защо само ми крещиш? Не разбирам от тези работи, като не искаш мама, ти избери. Аз ги намерих, какво повече да направя?

Да бе, сигурно му е коствало огромни усилия да напише в търсачката името на болестта и да види в кои болници има такива специалисти. Нямаше да ме е яд, ако наистина беше заблеян, но не беше. Просто беше свикнал да има маша за всичко и за нищо да не си дава зор.

– Крещя ти, защото нищо не те интересува. Ще ти отнеме десет минути да разбереш от немските форуми коя е най-добрата болница, но разбира се е по-лесно да го свършим аз или майка ти, нищо че дори не говорим скапания немски. Защо ти да си даваш зор, да не би да става дума за сина ти...

– Криво ти е и само се чудиш за какво да се заяждаш. Това са имената, като решиш, кажи ми. Чао.

Навремето майка и на една приятелка винаги казваше, че не може да искаш от човек повече отколкото може да ти даде. Явно исках прекалено много от Кристиан като очаквах сам да свърши нещо. Бях уплашена, беше ми трудно и исках да почувствам от някого подкрепа, търсех я от него, той беше бащата на детето ми. В семейството на родителите ми баща ми беше този, който се грижеше за проблемите. Бях свикнала мъжа да е силния, да поема товара и да носи отговорностите. Не исках да се примиря, че Кристиан не е такъв. Когато беше далеч ми беше лесно да го мразя за всичко, което ми беше причинил, но когато беше до мене... Обичах го. Исках да се съберем, да сме си истинско семейство. Аз, той и Бори. Особено сега, когато го виждах, че наистина се тревожи за Бори. Обичаше го, не знам дали си го признаваше дори пред себе си, но наистина обичаше детето си, виждах го. И въпреки това, някак си собственото му спокойствие му беше по-важно от това да се погрижи за Бори. Просто беше такъв. И аз както винаги в последните месеци, когато ми беше трудно се опрях на мама и Борил. Мама седеше до мен при Бори, плачеше скришом в банята, а на мен ми се усмихваше и ми казваше, че се тревожа напразно и че на Бори му няма нищо сериозно, Борил търчеше като изоглавен да изпълнява разни поръчки, които му давахме, а после идваше да успокоява мен и мама. През останалото време и двамата търсеха лекари, хора минали през подобни диагнози и всеки, който можеше да помогне. Понякога правеха и странни работи, поне за мен. Един обед Борил звънна на мама докато беше при мен:

– Намерих овцата, сега я карат направо там. Взимай едно такси и идвай, че няма време. Аз съм на университета отдолу, ама ако дойда да те взема ще се нашибам право в задръстването.

Погледнах мама:

– Каква овца?

Тя махна с ръка:

– Други работи. Ще се върна след няколко часа, ако има нещо веднага ми звъниш.

Не успя да дойде до вечерта и на другата сутрин дойдоха заедно с Борил. Мама извади някаква муска:

– Бори ще се оправи. Бяхме при ходжа да ни гледа. Даде това, да му го сложим да спи на него. Каза, че ще се оправи скоро и всичко ще мине бързо както е дошло. И че ще му е хубав и лесен живота. Много хора имаше и много чакахме, чак в 12 се прибрахме снощи, затова не дойдох.

Изгледах ги и двамата сякаш са полудели:

– Овцата за него ли беше? Акъл нямате. Колко пари ви оскуба за тия глупости? Как може да вярвате, всички такива са измамници.

Мама и Борил се спогледаха и Борил поклати глава:

– Този познава, аз съм ходил много пъти и винаги ми е познавал. Казваш датата и името, отваря корана и чете. Като се разведох навремето отидох да ми гледа, това беше десет години преди да се запознаем с Алекс и той ми каза: няма да се притесняваш, ще срещнеш друга жена, тя няма да те иска първо, ама ти ще я накараш да те вземе и много ше постигнеш с нея. Ше се оставяте, ше се събирате, обаче с нея ше си изкараш живота и всичко ще си имате.

Аз се подхилих и мама ми смигна. Борил ни изгледа:

– Така ми каза – обърна се към мене – то и така си беше, тя не ме искаше в началото, барем десет пъти съм и предлагал, преди да се съгласи.

Погледнах учудено Алекс, мислех че тя го е свалила заради парите. Тя ми се усмихна:

– Не го биваше в предложенията, чаках го да се научи.

Борил я хвана през кръста и ми я посочи с глава:

– После пък поне двайсет пъти ме зарязва. Така че, ходжата познава.

Гледах ги така прегърнати, бяха толкова различни от мама и татко. Майка ми беше човек за когото всички казваха „много добра жена“. Никога с никой не се беше карала, предпочиташе да отстъпи и да отвърне с усмивка, когато някой и кажеше нещо лошо, отколкото да отвърне. Работеше като преводач от английски и повечето време мисля, че си живееше в някаква нейна си книга. Татко беше потомствен счетоводител и от хората, които спазваха правилата абсолютно точно. Работеше в голямо предприятие, в което баща му на времето беше бил главен счетоводител. Всички очаквали татко да заеме поста му, той обаче каза че не искал, защото трябвало да прави далавери. Спомням си, че с дядо много се караха за това и дори преди да почине дядо беше спрял да му говори и го наричаше калпазанин. Мама казваше на татко, че най-важно е да прави каквото му харесва, но честно казано не се интересуваше той как плаща сметките. Тя поемаше само преводи които и харесват и материалното никога не я интересуваше. За щастие ние с Кали бяхме наследили земния дух на дядо и когато татко почина аз почнах да се оправям със сметките и парите. Много пъти се ядосвах на мама, че се държи безотговорно с парите и отстъпва на всички за всичко, но тя просто си беше такава. Алекс не отстъпваше на никого за нищо, а Борил не спазваше никакви правила освен своите. Трябва да призная, че техния начин за справяне с живота ми харесваше повече отколкото този на мама и татко. Когато Алекс ме прибра, започна да се опитва да разбере до колко съм склонна да престъпвам правилата, за да вадя пари. Обаче си имаше едно наум и караше много внимателно. Накрая аз директно и казах, че ако мога да помогна с нещо, което не е за чужди хора, да го дава. Тя се почуди малко и лека полека започна да ме вкарва в кухнята на нещата. Нищо незаконно разбира се, бях бременна, само леко неморални неща. Мама и татко сигурно се обръщаха в гроба, но истината беше, че Алекс определено взе да ме харесва повече след това. А на мен ми харесваше да съм част от нещо. „Ние сега градим.“ Това ми казваше. „Един ден ще разказваш на Бори как е било, когато се наливаха основите.“ И аз работех по цяла нощ, независимо че вече бях бременна в седмия, осмия месец. Не ме принуждаваше тя, дори ми се караше и то много понякога и в същото време ми се радваше. А аз се радвах, че тя ме харесва и търсех непрекъснато одобрението и. Беше ми супер важно.

На осмия ден ни казаха, че на Бори му се е разминало. Разбрах го по лицето на мама преди да го чуя от лекаря. И този път повярвах. Чувството... не знам, когато го осъзнах се почуствах щастлива и безкрайно уморена. Жестоко уморена. Беше сутринта, казаха ни добрата новина на сутрешната визитация и на обяд мама ме принуди да се прибера да почина, техни приятели им бяха дали един апартамент да го ползват. Викнах си такси и отидох. Изкъпах се за пръв път от седмица и заспах като труп по халат на дивана, не можах да стигна до спалнята. Събудих се, защото някой ме завиваше. Беше тъмно в стаята.

– Спинкай.

Погали ме по главата и ме целуна по бузата и аз в просъница се зачудих Криси кога се е върнал пак, но много ми се спеше и заспах наново. Събудих се от някакъв шепот и станах, в коридора светеше. Отворих, мама събличаше Дари.

– Събудихме ли те, извинявай. Взех я от гледачката и трябваше да се приберем, нямаше как. Реших, че тука ще е по-тихо да я съблека.

– Колко е часа?

– Към 8.

– Криси ли е при Бори?

Мама ме погледна изненадано:

– Не, Борил. Криси няма да идва, забрави ли?

– Стори ми се, че е тук.

– Сънувала си.

– Някой ме зави.

– Борил е бил, той се прибра следобеда. Аз имах една среща и затова се сменихме сега.

Държаха Бори още 2 седмици, казаха ми че може и да го изпишат, но предпочитат напълно да се оправи в болницата, съгласих се. Криси идваше за събота и неделя. Мама оставаше вечер за няколко часа при Бори, а ние с него гледахме Дари.

Лежахме на спалнята, бяхме правили секс, или нещо подобно, на мен още ми беше некомфортно за истински, но пък ми беше забавно да гледам как Криси се опитва да остави Бори без вечеря. Пернах го по главата:

– Стига, сина ти ще иска да яде.

Той надигна глава:

– Даже не съм близнал, просто им се радвам. Може ли да си останат такива?

– Не може. Защо не искаш да се съберем?

Той се изтегли до мене:

– Не ставам за семейство, Светле.

– Защо?

– Просто не ставам. Но смятам да се прибера в България за постоянно, предлагат ми много хубава работа. Имам едно последно интервю и ако го мина ме взимат. Не казвай на никой, не искам мама да научи преди да е станало. Няма да живеем заедно, но ще съм насреща, ако имаш нужда от нещо.

– А Хелга?

Криси ме погледна в очите:

– Не ставам за семейство. С никоя жена.