И после изведнъж адът ми се стовари на главата, Бори се разболя. И започна някакъв безкраен кошмар, линейката която дойде след повече от 40 минути, спешното в което никой не искаше да ни прегледа, една болница, втора болница и накрая мама и Борил паникьосани дотам, че викнаха хеликоптер, за да ни вдигнат в София. Дори не знаех, че в България има медицински хеликоптери. През цялото време бях уплашена, но истински се паникьосах когато видях Криси на вратата на болничната стая в София. Отвори, влезе и просто дойде и ме прегърна без да казва нищо. Тази прегръдка, ужаси ме. Реших, че лекарите са казали, че Бори ще умре и крият от мене. И се разревах. Криси се наведе, за да ми погледне лицето:
– Защо ревеш? Какво ти казаха? Мама каза, че ще се оправи, на теб друго ли ти казаха? Ще умре ли?! Моля ти се, кажи ми че няма да умре. Няма да умре, нали?
Вдигнах поглед, Криси ме гледаше с огромни уплашени очи и беше готов да се разреве като малко момченце. Човек е странно нещо, понякога просто трябв ...