Два месеца по-късно телефона ми звъни в 3 и половина след полунощ. Подскачам сънена и първата ми мисъл е „нещо е станало с Криси“. Вдигам и чувам гласа на Шмитката:

– Избухнал е пожар в офиса ти. Трябва да дойдеш.

– Пожар, какъв пожар?

– Просто ела веднага.

Изстрелвам се на секундата и карам като луда по пустите улици. Когато пристигам пожарникарите вече прибират маркучите.
– Какво е станало? – питам един от тях.

– Пожар – отвръща ми той не много любезно.

– Аз съм собственичката.

– Ааа – става по-любезен мъжа – отидете ей там при полицаите. Те ще ви обяснят – и ми посочва една групичка от няколко мъже.

Поне от вън нещата никак не изглеждат добре. Дограмата, изолацията около прозорците, всичко е изгоряло. За щастие, поне по останалата част на сградата няма видими поражения. На тази улица са повече офиси и зяпачите са много малко. Приближавам се към полицаите и виждам, че и Шмитката е там. Той ми махва и казва на другите:

– Това е шефката.

– Какво е станало? - питам.

– Някой е хвърлил коктейл Молотов през единия прозорец – отговаря ми единия мъж.

Първата ми мисъл е: „Андрей напълно е превъртял.“

– Имате ли някакви предположения кой може да е? Да са ви заплашвали? Някакви проблеми около бизнеса, финансови неуредици? - пита ме другия.

– С бизнеса, не. Но се разведох наскоро... - поглеждам към Шмитката, но той стои с безизразно лице. Реално погледнато няма откъде да знае какво прави Андрей по нощите, няма да се занимават доживот с него я.

– Мислите, че е бившия ви съпруг? Заплашвал ли ви е?

– Преди развода, дори се наложи да викам колегите ви, точно тук в офиса. После уж се разбрахме и се разведохме по взаимно съгласие, но не знам.

– И сте сигурна, че е не е нещо свързано с бизнеса ви?

– Абсолютно.

– Имате ли съдружници?

– Не – това е вярно, официално фирмата е само моя.

Полицая ми се подхилва:

– А с г-н Николов имате ли някакви отношения? Бизнес или други...

Не ми харесва как ми се хили, затова питам с невинна физиономия:

– Кой точно? Познавам доста хора с тази фамилия.

– Борил Николов.

– Да, имаме бизнес отношения. Контрагенти сме с фирма, в която той има участие.

Полицая вече откровено се хили и се обръща към Шмитката:

– Според госпожата вероятно е бившия и, според тебе някой е сбъркал поръчания офис, други версии?

– Аз съм прост сотаджия, версиите са по твоята част.

– Ами да и бяхте сложили решетки на прозорците на госпожата, и сега всички щастливо щяхме да си спим в леглата. Идете дайте там някакво интервю на репортерите да се разкарат – обръща се той към мен. - Не знаете нищо и толкова.

Тръгвам и чувам зад гърба си как единия полицай казва на другия:

– Контрагенти, а? Бръснаря сигурно си взима речник в леглото.

Обръщам се и ги поглеждам, мъжете тъкмо са се разхили и правят сконфузени физиономии, когато ме виждат.

– Означава страна по договор – казвам. – Да не се ровите и вие в речника.

Не съм впечатлена, имала съм си работа и с по-големи тъпанари от тези. Повтарям пред 3, 4 репортера, че нищо не знам и нямам врагове и прокарвам версията на Шмитката, че вероятно някой е объркал офиса с друг. Накрая се качвам горе да видя какво е станало. Истината е, че след като от хиленето на полицаите и шикалкавенето на Шмитката разбрах, че всички свързват палежа с Борил ми олекна. Мисълта Андрей да е превъртял ме плашеше много повече, отколкото разни мутренски истории. Борил беше достатъчно голям да си пази територията и държеше на имиджа си на почтен бизнесмен, така че не ми се вярваше да позволи да му палят офисите всеки ден. И харесва му или не, смятах да пиша разходите по ремонта на него. Вътре пораженията бяха по-малко отколкото очаквах. Явно бутилката беше паднала до прозореца и беше запалила щорите и дограмата. Навътре главните щети бяха от опитите за гасене. Позвъних на дежурния телефон на фирмата, към която бяхме застраховани и докато ги чаках да вдигнат започнах да си съставям наум списък на задачите. От застрахователите казаха, че ще пратят човек сутринта и да не пипаме нищо до тогава. Затворих им и тъкмо щях да звъня на един компютърен сервиз, исках да се опитам да спася информацията от харддисковете на компютрите и позвъни Борил.

– Добре ли си?

– Да.

– Има ли много поражения?

Завъртях телефона, за да огледа. Тока беше спрян и едно от момчетата на Шмитката ми беше дал фенер.

– Документи има ли много повредени?

– Да, но имам бекъп на всичко във вкъщи. Мисля, че ще успея да възстановя всичко. Има ли място, където да преместим офиса докато върви ремонта?

– Няма смисъл, ще го оправят за 2, 3 дни. Ако ти трябва някаква помощ, нещо да се изнесе, долу има момчета от нашите.

– Трябва ли да се притеснявам за себе си?

Борил замълча за момент.

– Момчетата ще са с теб. Аз се прибирам в 9, нямаше по-ранен полет и ще се погрижа за всичко. Няма да се притесняваш, всичко ще е наред.

Меда беше сладък, да видим колко боли когато жилят пчелите...

Доброто на страха е, че човек претръпва с времето. Не изпитах нищо, беше ме обзела някаква трезва рационалност. Общо взето се справих лесно с нещата. Важните документи бяха в огнеупорен сейф и не бяха пострадали. Момчетата от сервиза отнесоха компютрите и обещаха да видят какво може да се направи с хардовете. Поръчах им и нови конфигурации. В 6 и 30 позвъних на хората ми от офиса, казах какво е станало и кой какво да прави от вкъщи. После се прибрах вкъщи и разпратих на всеки документи, които трябваше да се принтират наново, дадох и разни други нареждания и се захванах с мойта част от офисната работа. След разговора с Борил при мен се беше качил брата на Шмитката с двама мъже, оказа се че те ще са охраната ми. И двамата бяха към 50 и бивши полицаи както ми разказаха. Придружиха ме и във вкъщи и сега опушваха новата ми кухня. Бях се преместила в нов апартамент само преди няколко дни и повечето ми багаж още беше в кашони. Явно ми ставаше навик да не разопаковам. Жилището беше от модерните, една голяма стая превърната в кухньохол и малка спалня. Настанихме се и тримата в голямата стая, направих кафе, намерих някакви бисквити и започнахме деня. Мъжете се оказаха симпатични, единия беше голям майтапчия и разказваше виц след виц, другия пък се зае да ми помага със сортирането на документите, които разпечатвах. На обед си поръчахме храна от един ресторант и Борил, който се появи към два ни завари на маса, да пием бира, да ядем пица и да се хилим на някакво шоу.

– Браво бе, то така и сто години се живее.

– Кой как се уреди – казах аз.

Мъжете обаче се притесниха от Борил, явно не беше известен с благ нрав.

– Опитват се да ме разсеят и явно пицата подейства – обадих се пак аз.

Той ме погледа малко и им кимна да излязат от апартамента.

– Добре ли си?

– Да, но ти уплаши новите ми приятели.

– Плаща им се да си вършат работата, не да купонясват.

– И какво очакваш да правят, да седят с извадени пищови на прозорците ли?

– Ти защо си в такова добро настроение, взела ли си нещо?

– Да. Три лъжици майната му.

– Само това ли?

– И една бира.

– Добре ли си наистина?

Седим на новия ми диван и той ме придърпва към себе си и пак пита:

– Добре ли си?

– Да. Мислех, че Андрей е психясал и той е метнал коктейла. Щом не става дума за него, другото са ми бели кахъри. Разбрахте ли кой е?

– Да. Няма опасност, не е заради бизнеса.

Поглеждам го:

– А заради какво е? Жена?

Борил прави толкова виновна физиономия, че ме напушва на смях и се изхилвам.

– Бившата ти ми е запалила офиса от ревност?

Той прави още по-виновна муцуна:

– Не...

– Настоящата?

– Ами...

– Моля ти се, кажи и поне да не ми пали колата. Ако трябва да си вземам трета ще се стресирам – хиля се и той ме гледа озадачено каквото и да е очаквал, не е било такава реакция. – Живееш ли с нея?

– Ами... не. Твърди, че имам дете от нея. Не е вярно.

– И защо е набрала точно на мен?

– Ами...

– Хайде Бори, възрастни хора сме, просто ми обясни. Не искам по цял ден да се оглеждам за психясала от ревност жена.

Той ме гледа и мълчи.

– Бори...

Въздъхва.

– Тя дойде, когато бяхме с тебе на вилата ми и аз я изгоних. Тогава те е видяла.

– Когато те чух да се караш и каза, че са ти одрали колата?

– Да.

– На колко е детето?

– Шест месеца.

– Тя на колко е?

Той прави физиономия.

– 20.

– Изгонил си 20 годишно момиче с 6 месечно бебе?!

Махва ядосано с ръка:

– Тя е преспала с целия град и иска да го тръсне на мене заради парите. Няма да се занимавам с нея. Веднъж вече и дадох пари, за да го махне, дори ме излъга че го е направила и после ми цъфна с корема да иска за раждането и оттогава само циркове.

– И защо не направите днк?

– Виж, ще се оправя с нея, няма да има повече проблеми, обещавам. Брат и е метнал бутилката, ще набутам копелето в панделата да прави св*рки на мангалите, та да се научи. Момчетата вече оправят офиса, след 2 дена ще е готов. Съжалявам, че се уплаши и за неприятностите. Няма да се повтори.

Той се опитва да ме прегърне, но аз го бутвам с пръст назад:

– Бори... какъв е проблема с детето? Ти обичаш деца. Няма и да обеднееш от една издръжка. Щом са се решили да запалят офиса, значи нямат пари, нали?

– Тя е к*рва, Алекс. Детето може да е от всеки.

– Но ти не искаш днк, за да не трябва да си признаеш че е от теб?

Галя го лекичко с пръст по ръката и той погалва моята с другата си ръка.

– Тя е к*рва, Алекс. Истинска. Прави всичко за пари. Всичко. Не мога да погледна дъщерите си и да им кажа, че имам дете от к*рва. Просто не мога.

– Млада е, може да почне на чисто. Нов град, образование, работа. Нали не мислиш, че и харесва да си вади парите по гръб. Сега какво, ще пратиш да я сплашат, ще набуташ брат и в затвора и какво? След няколко години твойто дете ще е по гръб под някой дъртак. На колко ще е първия път, 6, 7 годинки? Знаеш какъв е света.

– Където и да я пратя, тя ще почне по стария тертип. Просто е такава.

– Твое ли е детето?

– Не знам, наистина. И тя не знае, ако питаш мен.

– Искаш ли да говоря с нея и да направите днк тест?

– За какво ти е да се забъркваш в това, Алекс? Това са си мои работи, аз ще си ги реша.

– Жена съм, ще се оправя по-добре от твоите хора. А и както казах, не искам и тя да ми троши колата. Наркоманка ли е?

– Не очевадно, ама може и да взима нещо.

– Ако не е твое, ще и дадеш ли някакви пари?

Борил ме поглежда и поклаща отрицателно глава:

– Не съм майка Тереза, да си се оправя.

– Добре, просто да знам какво да и кажа. А ако е твое?

– Ами, не знам. Виж я, прецени и каквото решиш.

Тупвам го по коляното:

– Дай ми адреса или направо викни някой да ме закара при нея.

– Сега ли?!

– Няма да си купувам трета кола, Бори. Сериозна съм.

– Ами... те момчетата бяха там сутринта и... Хайде утре.

– Пребили сте я?

– Е, чак пък... казах просто да я сплашат... Може да са я шляпнали веднъж, дваж и толкова.

Поглеждам го укорително и той вдига рамене:

– Ами писна ми от нея. Тя от дума не разбира.

Закарва ме едно младо момче. По пътя ми разправя, че преди бил охрана по дискотеки, но му писнало да се занимава с пияни и се прехвърлило в тази фирма. Брат му бил лична охрана на някакъв бизнесмен и взимал луди пари, но нямал секунда свободно време и само жена му намазвала.

Пристигаме пред средностатистически блок в краен квартал. Родена съм в такъв и всичко ми е познато. Хората явно се разбират и си поддържат входа. Боядисано е, чисто, дори асансьора е лъснат. И входната врата на апартамента е сравнително нова. Звъня и ми отваря възрастна жена, сигурно е на 75.

- Лелче, идваме при Зоя – обажда се спътника ми и безцеремонно нахълтва вътре в апартамента.

Жената само ни поглежда и се отдръпва навътре, без да каже нищо. Става ми жал, кой знае колко клиенти, мутри и полицаи са влизали така.

– Само да и кажа нещо за бебето и си тръгваме – казвам.

Апартаментът е сравнително подържан, явно възрастната жена полага усилия да живее нормално. Спътника ми отваря вратата на спалнята и попадаме в друг свят, вътре е кочина от дрехи, бутилки и мръсни чинии. Момичето лежи на изтърбушен диван и писва още щом вижда, че влизаме.

– Махайте се... Изроди, боклуци... Знаете само да биете... Изроди...

– Ай млъквай, ма. Сутринта ми наду главата, ся пак. Ставай, жената иска да говори с тебе. Стига писка, ма. Ше ти трещя пак един.

Наблюдавам сценката известно време и ми писва, бутвам охранителя и заставам пред момичето.

– Престани да викаш. От кого е бебето?

Тя млъква и ме поглежда с интерес, явно не ме е познала отначало.

5 лв, това е което ми минава през ума щом я виждам. Не е грозна, но лицето и е похабено и цялото и излъчване... 5лв, цинично, но това си помислих.

Няма видими следи от удари по лицето и, или са проявили съчувствие, за да може да работи, или Борил го е страх да не отиде в полицията да се оплаква.

– От Борил!

– Сигурна ли си?

– Да. Мога да ти кажа и точно как го направихме – гледа ме предизвикателно.

– Знам как се правят. Ще направите ДНК тест и ако е негово ще го гледа. Ако не е, ще трябва да се прехвърлиш на следващия кандидат-татко.

– Не ми трябва тест, аз знам че е негово. И той знае и го искаше. Ти си виновна, ти го накара да ме изгони. Кучка!

– Извади си бананите от ушите и ме чуй. Правиш ДНК тест или ще го накарам да ти прати пак тези, но този път ще им каже да правят каквото искат. И ако пак ти хрумне да палиш нещо мое, ще се озовеш в някое мазе в Албания. Чувала си за там, нали? Може и да си си разигравала коня пред Борил, но не е умно да си играеш игрички с мене. Днес заради тебе загубих страшно много пари и все още умувам, дали да не те накарам да ми ги върнеш. А това няма да ти хареса, повярвай ми.

Момичето ме гледа, но вече няма желание да ме предизвиква.

– Това баба ти ли е, дето ни отвори?

– Да.

– Майка ти починала ли е?

– Да.

– Ако направиш ДНК теста и стоиш мирна, ще извадя брат ти от затвора. В противен случай ще лежи поне 2 години и като влезе ще му уредя вътрешна присъда за поне още 5. Нали знаеш какво ще му се случи вътре? Гледала си ония клипчета по телевизията. Ако си послушна и детето е на Борил, той ще почне да си дава издръжка. Ако не е негово, го оставяш на мира. Иначе пращам социалните да ти вземат детето, а ти отиваш да ми изработиш парите, които ми дължиш. Брат ти също. Схвана ли какво ти казвам или да повторя?

Момичето ме гледа и накрая кимва:

– Да. Тоя тест боли ли много?

– Не. Бъркат с една клечка с памук в устата. Това е. И на бебето също. То къде е?

– При баба.

– Стой при нея – казвам на охранителя и излизам от стаята.

Отварям вратата на хола и виждам кошчето, бабата седи на дивана и вдига глава да ме погледне.

– Исках да видя бебенцето – казвам.

– От полицията ли сте?

– Не. Внучката ви казва, че мъжът ми е бащата.

Възрастната жена ме поглежда съчувствено.

– Момиченце ли е?

Тя кима.

Боже, пази го, друг май няма кой да го пази.

– Разбрах, че дъщеря ви е починала. Имате ли други деца, или някой който може да се грижи за него, ако се оправят формалностите? Внучката ви не ми изглежда способна, а на вас сигурно ви е много трудно.

– Имам син, той идва да ни наглежда. Ама да го вземат за постоянно... Те са си на работа, няма кой.

– Поговорете с тях, може да станат приемни родители и държавата ще им плаща. Сега внучката ви ще направи изследване и ако е на мъжа ми, той също ще дава каквото трябва. Внука ви на колко е?

– 19.

Погалвам бебенцето и си тръгвам. Горките деца, и трите.