Срещнах я преди години...
Гледаше ме като сърна, помъдряла след хилядите срещи със Съдбата.
Нарекох я Вихра и много котила отгледа тя край мен...
Винаги свободна, винаги обичана Тя, преживялата незнайно колко премеждия и винаги завръщата се...
С една дума- КУЧКА!
Не е наричам моя...
Никой, никого не притежава!
Но като добър приятел й помагам...
Помагам и сега да отгледа поредното прекрасно мъниче- Боряна.
Малкото пухкавелче подскача щастливо и доволно от живота... до новогодишната нощ.
И днес, вече забравило лудите трясъци, (човешката простия няма граници) подскача радостно от срещата ни...
Но в оная нощ, когато и аз избягах от дома с все семейство, за да не слушаме бомбените атаки, Вихра и малката Боряна изчезнаха... ...