Баба Ангелина наближаваше вече 90-те години. Родена в различен век, отгледана по съвсем непонятни за новите поколения методи, тя носеше знанието от младите години и мъдростта от старите и често разправяше на своите правнуци истории за трудолюбието на българския селянин – как момите пеели и жънели, как мъжете отивали войници, а невестите им помагали в къщите и ги чакали да се върнат. Тя не познаваше фалшивия, модерен свят, в който хората бяха по-скоро мравки, отколкото хора, в който природата не значеше нищо, а полята бяха просто красива гледка. Когато разправяше истории за училището, в което се е учила, и строгите даскали, които безмилостно използвали дървената пръчка, правнуците ù гледаха с ококорени очи и не можеха да си представят как учител ще бие ученик. Виж, в новините не веднъж даваха агресивни ученици, които се биеха помежду си или заплашваха учителка, но респектът и страхът, които са изпитвали тогавашните деца, им бе непонятен. Разбира се, и сега имаше добри и ученолюбиви деца и като цяло тези беззащитни, озлобени от самото време малки хора не бяха виновни за своята агресия, но баба Ангелина не разбираше тези неща. Тя знаеше само това, което чуваше – за лошото учение, за лошото възпитание, за „лошото“, защото то беше новата народна песен на 21-ви век.

--------

Една вечер родата бе дошла на гости на бабата и всички дружно бяха насядали около богатата трапеза. Тя събираше четири поколения, всяко от които имаше свое разбиране за живота. Най-малките бяха правнуците – ученици още, те живееха своя безгрижен живот и играеха без умора вечните игри на всички деца. Баба Ангелина се навечеря първа и се премести встрани на едно малко столче, за да не пречи на останалите. Така бе научена тя – нямаше претенции, нямаше оплаквания, търпеше болката на повяхналата младост и прегръдката на уморената старост и за миг не помисли първо за себе си. Винаги децата, внуците и правнуците бяха в мислите ù. Тревожеше се, че няма работа за младите, че няма здраве за болните и най-лошото и дяволско нещо – че нямаше надежда в тази съсипана държава. Песента вече не се чуваше из полята, защото нямаше хора на тези поля. Къщите в село стояха празни, защото децата търсеха подслон в чуждите земи. Напрежението от това лошо време се усещаше във въздуха както маранята в ужасна жега. Дали щеше да доживее дъжда, който ще отмие обезвереността на хората и ще им донесе надежда от природата? Такива въпроси изникваха в съзнанието на тази мъдра жена и тая вечер, а тя самата стоеше загледана в тъмнината на нощното небе така съсредоточено, сякаш там бяха отговорите, които тревожеха не един и двама.

--------

„Какво си се загледала такава?“ – попита я изведнъж синът ù Никола, човек на около 60-годишна възраст, наследил силата и трудолюбието на своите родители. Майка му сведе очи към него, погледа го известно време и отново вдигна очи към небосвода.

„Знаеш ли, Николчо, едно време звездите бяха много ярки. Като легнем на чардака и те всички ни огряваха и светят ли, светят засмени. А сега ги търся и едва ги виждам как блещукат с една мътна светлина...“

Никола се засмя, защото той намираше просто обяснение на въпроса на баба Ангелина. Тя бе стара вече, не виждаше добре буквите на вестника, а искаше звездите да различава. – „Звездите са си там, бабо, само твоите очи не видят вече. Старостта ти е виновна, не звездите.“

--------

Но баба Ангелина продължаваше да твърди, че звездите не са същите като преди. И някъде дълбоко в себе си Никола също разбираше какво искаше да каже майка му. Хората се бяха променили и не виждаха вече звездите. Те не намираха нужда дори да ги търсят. Знаеха само, че там някъде има едно нещо, наречено небе с едни светещи тела, наречени звезди, но в своята отдалеченост от естествения живот и в смога на бетонираните градове, те не можеха да видят красотата на Вселената и да почувстват своето място в нея като част от вечната история. Понякога все пак поглеждаха нагоре, но то беше, за да видят падащи комети или лунни затъмнения - все необичайни неща, които скриваха красотата на постоянните звезди. А те стояха там и блещукаха, показвайки отговорите на много човешки тревоги. Само да имаше кой да ги види...

--------

„Ех, Николчо. Остава ми надеждата, че те са там и че ако не аз, то малките унучета ще ги гледат вместо мен.“ – и като че в отговор на бабината надежда се обади най-малкото от правнучетата на баба Ангелина: 

– Бабо, бабо, виждаш ли звездите, ей ги там как греят и се смеят!