26.05.2013 г., 16:53

Виждаш ли звездите, бабо?

1.7K 0 8
3 мин за четене

Баба Ангелина наближаваше вече 90-те години. Родена в различен век, отгледана по съвсем непонятни за новите поколения методи, тя носеше знанието от младите години и мъдростта от старите и често разправяше на своите правнуци истории за трудолюбието на българския селянин – как момите пеели и жънели, как мъжете отивали войници, а невестите им помагали в къщите и ги чакали да се върнат. Тя не познаваше фалшивия, модерен свят, в който хората бяха по-скоро мравки, отколкото хора, в който природата не значеше нищо, а полята бяха просто красива гледка. Когато разправяше истории за училището, в което се е учила, и строгите даскали, които безмилостно използвали дървената пръчка, правнуците ù гледаха с ококорени очи и не можеха да си представят как учител ще бие ученик. Виж, в новините не веднъж даваха агресивни ученици, които се биеха помежду си или заплашваха учителка, но респектът и страхът, които са изпитвали тогавашните деца, им бе непонятен. Разбира се, и сега имаше добри и ученолюбиви деца и като цяло тези беззащитни, озлобени от самото време малки хора не бяха виновни за своята агресия, но баба Ангелина не разбираше тези неща. Тя знаеше само това, което чуваше – за лошото учение, за лошото възпитание, за „лошото“, защото то беше новата народна песен на 21-ви век.

--------

Една вечер родата бе дошла на гости на бабата и всички дружно бяха насядали около богатата трапеза. Тя събираше четири поколения, всяко от които имаше свое разбиране за живота. Най-малките бяха правнуците – ученици още, те живееха своя безгрижен живот и играеха без умора вечните игри на всички деца. Баба Ангелина се навечеря първа и се премести встрани на едно малко столче, за да не пречи на останалите. Така бе научена тя – нямаше претенции, нямаше оплаквания, търпеше болката на повяхналата младост и прегръдката на уморената старост и за миг не помисли първо за себе си. Винаги децата, внуците и правнуците бяха в мислите ù. Тревожеше се, че няма работа за младите, че няма здраве за болните и най-лошото и дяволско нещо – че нямаше надежда в тази съсипана държава. Песента вече не се чуваше из полята, защото нямаше хора на тези поля. Къщите в село стояха празни, защото децата търсеха подслон в чуждите земи. Напрежението от това лошо време се усещаше във въздуха както маранята в ужасна жега. Дали щеше да доживее дъжда, който ще отмие обезвереността на хората и ще им донесе надежда от природата? Такива въпроси изникваха в съзнанието на тази мъдра жена и тая вечер, а тя самата стоеше загледана в тъмнината на нощното небе така съсредоточено, сякаш там бяха отговорите, които тревожеха не един и двама.

--------

„Какво си се загледала такава?“ – попита я изведнъж синът ù Никола, човек на около 60-годишна възраст, наследил силата и трудолюбието на своите родители. Майка му сведе очи към него, погледа го известно време и отново вдигна очи към небосвода.

„Знаеш ли, Николчо, едно време звездите бяха много ярки. Като легнем на чардака и те всички ни огряваха и светят ли, светят засмени. А сега ги търся и едва ги виждам как блещукат с една мътна светлина...“

Никола се засмя, защото той намираше просто обяснение на въпроса на баба Ангелина. Тя бе стара вече, не виждаше добре буквите на вестника, а искаше звездите да различава. – „Звездите са си там, бабо, само твоите очи не видят вече. Старостта ти е виновна, не звездите.“

--------

Но баба Ангелина продължаваше да твърди, че звездите не са същите като преди. И някъде дълбоко в себе си Никола също разбираше какво искаше да каже майка му. Хората се бяха променили и не виждаха вече звездите. Те не намираха нужда дори да ги търсят. Знаеха само, че там някъде има едно нещо, наречено небе с едни светещи тела, наречени звезди, но в своята отдалеченост от естествения живот и в смога на бетонираните градове, те не можеха да видят красотата на Вселената и да почувстват своето място в нея като част от вечната история. Понякога все пак поглеждаха нагоре, но то беше, за да видят падащи комети или лунни затъмнения - все необичайни неща, които скриваха красотата на постоянните звезди. А те стояха там и блещукаха, показвайки отговорите на много човешки тревоги. Само да имаше кой да ги види...

--------

„Ех, Николчо. Остава ми надеждата, че те са там и че ако не аз, то малките унучета ще ги гледат вместо мен.“ – и като че в отговор на бабината надежда се обади най-малкото от правнучетата на баба Ангелина: 

– Бабо, бабо, виждаш ли звездите, ей ги там как греят и се смеят!

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Я Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Греховете на Фатима

Boyan

Фатима легна да умира във вторник по обяд. В къщата нямаше никой, цялото село сякаш беше опустяло в ...

50 лева на час

Heel

Нещастната любов сполетя Марин Колев заради едно изгодно предложение от страна на негов колега от бо...

Гастрит на нервна почва

marco777

Айше седеше пред кабинета на доктора и потропваше нервно с крак. Месечният ѝ цикъл закъсняваше, а в ...

Жената, която не ставаше за нищо (За конкурса)

Katriona

Животът я мачкаше като тесто. Само че тестото става на хляб, а от нея вече нищо не ставаше. Така каз...

Питаш ме коя съм?

РосиДимова

Здравей, моя виртуална приятелко! Питаш ме коя съм? Отдавна се опитвам да си отговоря на този въпрос...

С нами Бог

Ivita_Mirianova

„Връщане назадъ нѣма!” Ген. Георги Вазов Времето замря в кървавите отблясъци на залеза. Светлините н...