ВИТРАЖ

-Струва ми се, че не ме слушаш! На коя бутилка си?

-Не е твоя работа. Продължавай да си дрънкаш!

-Не съм седнал при теб да ти дрънкам. Задачата е сериозна. Време няма, а ти не преставаш да пиеш.

-Продължавай!

-Мисля, че всичко ти разказах. Ако нещо ти е неясно питай.

Бук надигна отново чашата, отпи, остави я, запали цигара, дръпна дълбоко, впи очи в мен.

-Значи полукръгла стена. През три етажа. Отвор метър и половина. Отгоре до долу. Фоайе Не е лошо. Отдолу, тъмно, почти черно. После тъмно синьо, синьо, синьо, мораво, лилаво, винено червено, светлочервено, оранж, жълто. Бяло и после това отдолу се повтаря обратно, но в по-лека гама. Огън! Искаш огън. Защо не го каза направо?

-Не си чул. Огън. Отдолу до горе, през цялата височина.

-Харесва ми като мисъл.

-Че ще го направиш, не се съмнявам. Ще успееш ли с времето?

Бук замълча. Заби глава на ръцете си и потъна в небитието. Той вече не беше тук. Потъна в задачата. Вече я изграждаше в главата си. Беше чудесен художник. Рядък екземпляр. Познаваме се от няколко години. Тогава го поканих да направи витражите на една моя сграда за музей. Пипна я виртуозно. Кусур не можех да и намеря.

Сега му предлагах друга задача. Пак витраж. Огромен и не къде да е, а на чудесно място. Той не изтрезняваше. Особено откакто го напусна жена му. Живееше с дъщеря си. Ученичка в гимназията.

На Бук не беше нужно много да му се обяснява. Той ловеше мислите ми още преди да съм ги изказал. Усетих, че тая задача го хвана. Той вече не съществуваше извън нея. След малко щеше да се изправи пред статива и да започне да нанася цвят след цвят, петно след петно и там на белия лист ще се открои витражът. Ще блесне огън, сред тъмни морави ивици.

Така и стана. Бук вися с часове пред статива. Безпогрешно ме беше разбрал. Това което исках се открояваше на листа.

Някъде към малките часове, той се отдръпна от статива, примижа и дълго не откъсваше очи от него. Без да ме погледне промълви.

-Ти не ми каза за къде е. Музей ли е, мемориал ли е? А? Та къде ще го изтипосаме?

Замълча. Обърна се.

-Та къде? Става за храм!

Не помнех дали, като му разправях какво искам, дали му казах за къде е.

-Сигурно не си ме чул. За Белене. На малкият остров. Строят резиденция на фараона. Във фоайето.

Бук ме гледаше като втрещен. Беше се вцепенил. Очите му се бяха заковали в мен. Миг ли, два ли, кой знай колко продължи това.

Изведнъж мръдна, наклони се към мен и съвсем тихо, но безобразно ясно издума.

-Там? На острова? Ще те убия!

-Бук, какво ти става?

-Ще те убия!

-Бук в ред ли си?

-Ще те убия!

Направи крачка към мен, протегна ръце и ме хвана за рамената.

-Бук, какво ти става?

Преглътна, стисна ме силно с ръце и простена.

-Там убиха баща ми.

Едни рамена се тресяха!

Зад тях!

На статива!

На белия лист!

Тъмно, черно, мораво, синьо…

И в него…

… зловещи, кърваво червени отблясъци!

Пред тях едни рамена се тресяха!

Едни очи не виждаха…

Един мъж плачеше!

04.08-2007