На перона, зад планините от багажи в нетърпеливо очакване стояха нервничeщи, с премръзнали крайници от декемврийския вятър, пътници. Влакът закъсняваше вече с час, сякаш идваше от оня свят... Впецепението им за миг бе разкъсано от  едва доловимото потракване на колела по релсите... Всички се засуетиха... оживяха... Всеки бързаше да пристигне на място, където го чакаше топла, задушевна атмосфера, коледната трапеза и грейнали от усмивки очи... Те не предполагаха, че няма да стигнат съвсем навреме за празника...

Христина се огледа равнодушно и сякаш никого не виждаше... Качи се... Влакът беше претъпкан от сиви пътници... Все някой сръчкваше другия до него и нахално му кряскаше... Близо се кикотеха група жени, с празен смях... Тя само  вътрешно се засмиваше на дребнавостта, която запълваше душите им... Пред нея се сменяха редица картини, но сякаш тя се взираше отвъд тях...

Отиваше да види новороденият си племенник... Как й се искаше да му занесе искрица от божията  любов, да му подари една звезда, подплътена с висша  християнска човечност... Но къде се продаваха такива звезди?

На базарите за коледни играчки имаше само фалшиви... заслепяващи с изкуствения си  блясък звездички... Някъде из навалицата по коридора й се мярна познато лице... То и се усмихна приятелски... Сякаш светът се бе преобърнал... Не вярваше, че човек, който в годините на ученичеството и я бе унижил, сега и се усмихваше... Какво бе станало с този човек? Защо чак сега се осъзнаваше? Христина  върна жеста, но после отново се взря отвъд, като притъпи съзнанието си за  смеха и караниците около нея... Всичко това  я потискаше, разрушаваше вътрешността и...

В съзнанието и отекваха монотонните тракания по релсите. Унесена в мислите си, тя притвори очи и не усети кога влакът навлезе в тунел...

Болка  задави  гърлото и... Пред очите си виждаше червени планински хребети... Снегът по склоновете бе обагрен с кръв... Искаше и се да извика, но някакъв трясък заглуши неизлезлият от гърдите и вик... Стори и се, че лети... Влакът сякаш бе понесен от невидима сила и сега  летеше  от релсите... Падаше в зейнала пропаст под тях... Всички се изгубваха в мъгливите и пазви... Сред желязото гледката бе страшна... С кръв пътниците пишеха в снега своята последна мечта...

Христина усещаще силно стягане  в гърба, сякаш нечия ръка бе забила острие в гръбнака и... Огледа се и с болка видя загасващите очи на сивата  до преди маса. Мяркаха и се усмихнати по човешки лица, не знаеше дали наистина ги имаше... но и се струваше, че те се запътиха на някъде... Сега се беше усмирил смехът, не се караха...  Христина се усмихна полусънно... Сгрени от невидима светлина ръце се простираха към другия до тях... Нямаше онзи студ... Всички бяха победили опустошителните повеи на вещите в живота си...

 Христина усети  някаква сянка да се надвесва над нея... Не съзнаваше какво става... Усети, че бавно я отнасят на някъде, но от болката не можеше да отвори очи... С премрежен полусънен поглед тя видя нечие лице, но не го познаваше... Кой ли бе това?...

 Носеше я същият онзи, който и се бе усмихнал преди...  Той се спъна в една пряспа и падна заедно с нея... Десният му крак бе счупен, но въпреки болката, той се бе устремил на някъде. Сякаш самият знаеше къде отива, когато наоколо всичко бе в сняг, нямаше жива душа... Всеки миг допираше слабичкото телце на Христина, сякаш, за да усети тънкото и дихание и да я предпази от студа... Вървеше със съзнанието за един още неугаснал живот, който трябваше да спаси... Той бе задължен да изкупи грешките от миналото, сега, когато всички бяха равни пред Бог и пред Смъртта...

Христина отвори отново помътнелите си очи,но само изстена... сякаш казваше на някого „Сбогом".

Той обаче летеше като вятър през преспите. Клоните на дърветата деряха лицето му, но не падаше... Продължаваше! Нищо не го спираше! Другите пътници бяха поели по неясен път, но за тях беше още рано... Трябваше да си дадат прошка преди да тръгнат след тях...

Те бяха успели да избягат от лапите на смъртта, за да могат да превъзмогнат себе си, за да захвърлят предишните обиди... Отново  той бе паднал, защото болката в крака му, сякаш разкъсвана повече от студа не му даваше да продължи... Но  по неведоми пътища двамата се бяха озовали пред дървените врати на необитавана хижа. Той  бутна леко врата и влезе, за да потърси помощ. Тялото в ръцете му посиняло от студа, загасваше като малка свещица. Взирайки се в това нежно лице, той понечи да  го погали, но дръпна ръка ужасен... Стори му се, че пред него стои някаква сянка, която вкопчваше костеливи пръсти в тялото...

- Не! - извика той. Махай се! Рано ни е още... Не я докосвай! Махай се! - викаше отчаяно той. Няма да ти я дам!

Все по силно притискаше почти бездиханното тяло до гърдите си, сякаш, за да му влее от своята кръв, от своето сърце. Привидението бе изчезнало, защото то се плашеше от чувствата, то обичаше да нахлува там, където те липсваха, където се обезличаваха от ежедневната суета...

Боричкането на живота и смъртта, сякаш бе събудило Христина... Едва сега тя разпозваше сините очите на спасителя...

- Защо идваш сега? - попита тя с отпаднал глас. Защо? Късно е ! Виж часовника на стената... Няма време!

- Има! Откраднах си време от Нея! Исус е по-силен от нея! Вярвай !Любовта! Топлината! Все пак е Бъдни вечер! Трябва да използваме  до край светлината!

- Ти вярваш ли?

- Да! Винаги съм вярвал! Дори и тогава!

- Тогава я нямаше светлината... Човешки крак я стъпка...

- Прости ми! Аз не оцених това, което всеки миг ми даваше!

- Простила съм отдавна! А сега вярваш ли, че светлината съществува още? Дали  я пази някой от нас в сърцето си?

- Вярвам!

Той долепи до посинелите устни на Христина своите, за да и влее живот... Тя знаеше вече какво ще подари на племенника си. В сърцето и се отпечата блясъкът на оная звезда, за която бленуваше... Оная звезда, която събираше хилядите усмихнати лица на оживялата сива маса... Небето блестеше нежно, изпъстрено от златни звезди... На топлата трапеза във всеки дом бе поседнала по една звездичка...