Родителите й бяха селяни, изпратени в града, за да научат местните как правилно трябва да се живее по новото време. И, като всички селяни, цивилизовали се в селяндури, знаеха уреди себе си и светът ти наоколо ще е уреден сам…

Затова я възпитаха в колоритната смесица от  селяндурския егоизъм и кухата изразителност на новото време.

Първа поздравяваше срещнатите – особено ако зависи от тях, първа скачаше, щом влезе учителят, първа вдигаше ръка от първия чин отпред. Което си беше трудно при дребничкия й ръст, който я правеше да изглежда по-малка дори от реалното.

Затова завиждаше на съселянчетата от центъра – все деца на избрани хора от околните села, настанени по важната градска част заради умението си да се нагаждат към нагаждачеството.

Дъщерите им си бяха истински селски деца – с едър кокал, яки ръце, гневен нрав… И претенциите, че са новата класа управляващи…

В четвърти клас съученичките й се заглеждаха в по-възрастните – момчета от шести, че даже седми клас. А нея забелязваха все младоци от трети клас.

Но с тях тя оттренира бъдещето си поведение – строга командирка. Оттренира, тъй като и младиге третокласници нещо не щяха да се подчиняват…

А тя знаеше – най-добре се разговаря, когато единият нарежда, а другият изпълнява. При което тя, разбира се, е първият, началникът…

Което някак си не ставаше…

Беше родена, защото така трябваше. Семейство без дете не е семейство, нали? Кой ще гледа вече остарелите му социални съставки? Правилно – дъщерята. Защото синът ще хукне по разни там… Абе, има възможност да гледа родителите си, но трябва много, много възпитание, за да стане свястно мамино синче. Или татковото момченце на 40 годинки…

Е, тя се роди момиче с предначертана съдба – стара мома, която се посвещава на семейството.

Но после се случиха две събития – с разлика във времето, обаче все променящи реалността от представите на родителите й. Първо – роди се сестра й. Която от малка беше поверена на грижите й и известно време задоволяваше нуждата от изпълнителски състав.

Второ – появи се един… Както и да е, появи се и подкопа родителските планове за старата грижовна мома.

Остави другото, ами оня се оказа достатъчно разтропан, за да се справя с живота, че и да раздвижва нейния.

Докато се случи нормалното – нещо се разболя. И тя беше принудена да поеме командването в семейството. Да, естествено – нещата вътре много не се промениха: той готвеше, той миеше дори чашката й от кафе, но тя… Тя вече нареждаше. Поръчваше, ръководеше, командваше… И много се ядосваше, когато тъкмо заповядаше: „ И направи нещо за обяд!“, той мълчаливо посочваше към врящата тенджера или горещата фурна. Намисляше тя да се почисти и зареди с дърва печката, а той най-нахално вече свършил всичко…

Но това не й пречеше да командва. Важното е да каже, пък кой ще го направи е второстепенен въпрос…

И, разбира се, също възникваха проблеми. Поиска му да направи нещо в апартамента. Така – красиво като в представите й. А той почне да обяснява, че няма как да стане… Иска му голяма люлка на терасата, той й чертае планове как люлката е с половин метър по-дълга и метър по-широка… Просто няма как да се хване! Но нали тя иска? Защо да не става? Не може така реалността да е срещу желанията й!!!

Хареса й да ремонтира апартамента. Сега една стая, после друга, коридори, баня, хол… Удобно време за развитие на командното надсъзнание. Да, често ставаше различно от представата й, ама няма да се остави някой да го разбере, я… Демонстрираше самоувереност и сигурност. При командването е важно не да се изпълни точно заповедта, а да се остави впечатлението за власт…

Оня болният вече й пречеше. Де да беше сама… С тоя апартамент, с приятелките – всички вече щастливо разведени, някои по два пъти, с времето за заведения и винаги пресни клюки…

И му заяви директно – да се маха. Ще му плати половината апартамент. Според ония пари, дето навремето плащаха за него. Сега… Пет-шест днешни заплати…

И щеше да ги извади от сметката си в банката – да не е луда, че да държи обща сметка с него? Защо да знае той за някакви си нейни спестявания?

Обаче, тоя пак й направи напук.

Умря…

Развали й удоволствието да покаже каква силна личност е, развали й поучителната лекция пред приятелките, дето се наложи да бягат от мъжете си… А нейният не избяга…

Само дето й оставил гадна бележка преди смъртта: „Смяташ, че си спечелила? Добре, радвай се. И това напхравих за теб…

Само един въпрос – сега кой ще върши работата? Или смяташ, че ще изкомандваш оная в огледалото и тя като се затича…“

Ей, мръсник!

Успя да й развали удоволствието…

Малко, но все пак – успя…

А сега – кого да чака да каже А, та тя да отсече: Я?!

Каня ви в блога, където - разбира се! - ви чака хубав коментар, неправилен и неподходящ за официалните медии - https://genekinfoblog.wordpress.com/