Днес се събудих в добро настроение. Случваше ми се за първи път от дълго време. И причината не беше, че навън бе лято. Нито песента на птиците, която в друг ден щеше да ме накара да се радвам, че съм жива. Нито дори мирисът на прясно окосена трева идващ от двора на съседа ми, който толкова много обичах. Не съседът ми. Той беше стар досадник, който постоянно се оплакваше. 

     Обичам мирисът на прясно окосена трева. Толкова е опияняващ.

     Днес се събудих в добро настроение защото бях влюбена. Да. Отново бях влюбена. Любовта за мен е като кръвта във вените. Не мога да живея без нея. Тя е това чувство, което ме кара да забравя коя съм и като магия преобразява животът ми. Всичко изчезва. Сивите дни. Самотните нощи. Досадните разговори. Няма ги. Не съществуват. Само любовта съществува. Изпълва ме цялата и не мисля за нищо друго.

     Сега съм красива, обичана жена, за която един мъж, един единствен мъж на този свят би направил всичко. Това ми беше достатъчно. Чувствам се като господарката на света. Не. Чувствам се като единствената жена на света. Толкова е страхотно.     

     Направих си чай. Бавно. Без да бързам. Хванах горещата чаша с две ръце. Отпих малка глътка и си спомних как започна всичко.

     Всичко започна преди няколко месеца с едно съобщение във Фейсбук. Мъж, който се казваше Марк й беше писал.

     „Хей здравей! Имаш страхотни сини очи. Ако не знаех да плувам с радост щях да потъна в това синьо море.“ 

     Веднага ме впечатли защото беше много различно от баналните съобщения, които получавах от време на време от непознати мъже.          Кликнах върху профила на Марк, за да видя снимката му ако имаше такава. Имаше. Изглеждаше на около тридесет години. Рус със зелени очи и поглед, който кара една жена да забрави миналото си и да мисли за бъдещето. Не искам да лъжа. Веднага ме заинтригува затова му отговорих.

„Хей това беше най-красивата лъжа, която съм чела.“

„Не мога да лъжа хубава жена. Почвам да заеквам, но понеже не можеш да го видиш трябва да ми се довериш.“ – отговори ми той почти веднага.

„Трябва ли да вярвам на непознат мъж, който флиртува с непозната жена?“

„Трябва да вярваш на инстинкта си. Какво ти казва той?“

„Казва ми, че си опасен мъж.“

„Така е, но само за тези, които искат да те наранят.“

     Ето така започна всичко. И не спряхме да си говорим през следващите месеци. Говорихме си с часове. За книги, които сме чели. За филми, които сме гледали. За неговите приятели, които не познавах. За моите приятели, които той не познаваше.

     Никога до сега не бях усещала един мъж като част от миналото ми без дори да съм го виждала. Но с Марк се случи. Той беше специален. Знаех го. Той беше мъжът, който толкова дълго бях чакала.

     Исках да ме прегърне и да ме скрие от света. Исках да усетя топлината му. Да почувствам мирисът му и да забравя коя съм. И най-хубавото е, че днес това ще се случи. Да. Днес беше първата ни среща и аз се вълнувах като ученичка.

     През последният месец от виртуалната ни връзка той беше много настоятелен в искането си да се срещнем, но аз все отказвах. Исках да удължа удоволствието, защото понякога представата за първата среща е много по-хубава от самата среща.

     Усещането, че нещо хубаво ти предстои е най-великото чувство за мен. То ти дава възможността да мечтаеш, да се надяваш и да правиш планове. Да си представяш нещата такива каквито искаш да бъдат, а не такива каквито ще са в действителност. Защото истината е, че често реалността се разминава с нашите очаквания. Животът е всичко това, което се случва извън твоите планове. Мисля, че Джон Ленън го беше казал. И е толкова вярно.

     Истината е, че искаме да бъдем добри, но понякога сме лоши. Истината е, че искаме да живеем един живот, но живеем друг. Истината е, че искаме да ни вярват, но ние не вярваме. Истината е, че искаме да бъдем обичани, но това не ни пречи да мразим.

      Днес обаче бях сигурна, че всичко ще се случи така както си го представях в мечтите си. Бях спокойна и уверена. Това не беше ми се случвало отдавна. Затова спокойно допих чая си. После влязох в банята. Приготвих си ваната и се потопих в нея със спокойствието на древногръцка богиня. О, Боже! Просто имах усещането, че днес ще бъде моя ден.

     Единственото колебание, което изпитах беше когато стигнах до облеклото. „Какво да облека?“ е въпросът, който обърква всяка жена, когато се подготвя за първата си среща.

     Отворих гардероба си. Извадих всичките си дрехи и ги хвърлих върху леглото. После по методът на елиминирането започнах да връщам обратно в гардероба тези, които не ми харесваха. Накрая се спрях на червена рокля, която само загатваше формите ми без това да изглежда твърде вулгарно. Огледах се в огледалото и останах доволна от това, което виждам. Бях на 30 години, но изглеждах на 25. Правата ми руса коса беше в синхрон с червената рокля, а черните ми обувки завършваха по невероятен начин това елегантни съчетание на цветове.

Каквото и да си говорим първото впечатление е много важно. Живеем в свят, в който всеки опитва да се продаде на добра цена и добрата визия е първата стъпка към това. Както са казали големите готвачи човек първо се храни с очите си. Бях го чела някъде и ми хареса защото е самата истина.

     За да впечатлите един мъж освен добра визия ви трябва и добра храна. За своето меню бях избрала салата цезар и паста със сос от  манатарки. Тези гъби бяха божествени. В каквото и ястие да ги включите те го превръщат в истински деликатес. Бялото вино, което се студеше в хладилника щеше да бъде чудесно допълнение към него.

     Марк почука точно в шест, както се бяхме уговорили. Това беше добър знак. Обичах точните мъже. На тях може да се разчита. Ако един мъж не може да дойде на време на среща не очаквай да бъде точен и във връзката ви.

     Погледнах се за последен път в огледалото и отворих вратата. Първото нещо, което видях беше огромен букет от рози, който закриваше лицето му. Той бавно го наклони на една страна. Усмихна ми се и каза:

-Знам, че обичаш рози затова си позволих да ти взема няколко.

И ми подаде букета.

-Няколко ли? Това е цяла градина. – отвърнах докато поемах букета.

-И тя не е достатъчна за такава красива жена като теб.

Страхотен кавалер беше. Не можеше да му се отрече.

-Благодаря.-казах и го поканих да влезе.

Изглеждаше по-висок отколкото на снимките. Беше някъде около 1.90. Тялото му бе масивно и мускулесто като на футболен защитник, но въпреки това походката му бе лека и гъвкава.  Бях виждала такава походка в документалните филми за животните, които обичах да гледам по телевизията. Така се движеха лъвовете. Походката им излъчваше сила и увереност в собствените им сили.

Някога така се движеше и моята първа любов Бен. За жалост това не му помогна, когато пиян шофьор го прегази на улицата. Случи се само на една пряка от дома ни. На този ден имах рожден ден и Бен бързаше да се прибере. В джоба му намериха годежен пръстен, а улицата беше осеяна с рози.

     Днес обаче нямаше да мисля за него. Не и днес. Днес е денят на Марк. Поканих го да седне на масата. Под тежестта му столът изпука, но остана здрав. Усмихнах му се.

-Радвам се, че си тук Марк.

-Не повече от мен. Някой казал ли ти е, че изглеждаш зашеметяващо.

-Ти си първият за деня, но ако трябва да бъда честна никой не ме е виждал днес.

-Радвам се, че съм първият мъж в живота ти. Днес. – каза той и се усмихна.

Беше духовит. Това ми хареса. Обичам такива мъже.

Усмихнах му се в отговор и казах:

-Какво ще кажеш да си раздели бутилка бяло вино по този случай?

-Бих раздели всичко с теб.

Отворих хладилника и извадих бутилката.

-Ще ми позволиш ли да я отворя вместо теб? – обади се той.

-Разбира се. Това винаги ме е затруднявало.

Подадох му бутилката и тирбушона и след минута той наля вино в чашите ни.

-Да пием за първата ни среща! – вдигна тост Марк.     

-Радвам се, че си тук Марк. -казах и чукнахме чаши.

Има мъже, с които разговорът върви трудно. Думите увисват във въздуха. Темите се менят често. И винаги има нещо неизказано. Случвало ми се е много пъти. С Марк беше различно. Разговорът ни тръгна като пълноводна река, която бавно се носеше към водопада по пътя си. Когато го стигна нищо не можеше да спре падащата вода. Говорехме, говорехме и никой не можеше да спре. Имахме толкова много неща да си казваме, въпреки безкрайните ни разговори във Фейсбук. Няма нищо по-хубаво от живия контакт. Няма нищо по-хубаво от първата среща. Тя е изпълнена само с хубави очаквания, надежди и любов. Хоризонтът е чист като лятно небе и облаците на разочарованието са толкова далеч.

След вечерята, която Марк обяви за божествена някак си съвсем естествено се целунахме. Бавно и продължително. После той плъзна ръце по тялото ми. Беше толкова нежен, че ги усещах като лек полъх на вятър. Исках да се отпусна в обятията му и да забравя коя съм. Да забравя миналото. Да забравя времето. Да забравя болката и да живея само сега. Само в този момент. Само в този миг от вечността.

Хванах го за ръка и го поведох към спалнята. Той не спираше да ме целува. После бавно съблече роклята ми. Свали сутиенът ми и зарови глава в гърдите ми. С трескави движения разкопчах ризата му. После се преборих с колана на дънките му и го придърпах върху мен. Беше толкова хубаво да се чувствам отново влюбена. Боже, няма по-невероятно чувство от това.  Тогава всичко ти се струва възможно и нищо друго няма значение. Нищо.

Марк проникна в мен и аз изстенах. Не от болка, а от наслада. Обгърнах гърба му с ръце и впих нокти в него. Този голям и силен мъж бе нежен като слънчева милувка. Отдавна не бях изпитвала такова всепоглъщащо удоволствие. Усетих как оргазмът ме опустошава като буря. Треперех като листо брулено от вятъра. Скоро Марк преживя същото и се отпусна върху мен. Това беше моментът. Протегнах ръка. Отворих нощното шкафче. Напипах спринцовката и още преди да ме е попитал какво има я забих във врата му. Изпразних цялата. За миг срещнах учуденият му поглед, но не беше време за обяснения. Отровата го уби почти мигновено. 

Останах да лежа под него известно време, докато страстта ми бавно угасваше. Когато усетих, че започва да изстива го отместих от себе си. Станах и облякох анцугът си. Не беше време за рокли.  Беше време за работа. Отидох до килера и извадих сгъваемата носилка подобна на тази, която използват пара медиците от Бърза помощ.  Марк беше огромен мъж затова когато най после успях да го кача на носилката бях плувнала в пот. Той обаче нямаше как да забележи това затова не се притесних как изглеждам и бавно забутах носилката към хладилната камера, която ми бяха построили преди пет години. Беше голяма колкото спалнята ми и можеше спокойно да побере десет човека.

Марк си беше тежък дори и на носилката, така че ми отне известно време и усилия докато стигна до камерата. Набрах шифърът на клавиатурата от дясната страна на вратата и отворих бавно. Лъхна ме арктически студ и за миг потреперах. После надникнах вътре. Всички мой мъже бяха там. Бен, Крис, Пол и Джон. Побелели като старци от студа, но с млади лица.

-Водя ви компания момчетата. – казах и вкарах Марк в камерата.

Отне ми доста усилия докато го сваля от носилката и го сложа на стола специално приготвен за него. Ако искате вярвайте, но въпреки студа отново се изпотих. Изкарах носилката навън. Сгънах я и я подпрях до вратата. Погледнах моите момчета с любов преди да затворя вратата.  Обичах ги всичките.   

Те никога нямаше да ме изоставят.