Днес ми се пише свободен текст. Тръшна ме жесток грип и се чувствам като черво. Въпреки това, прекрасното февруарско пълнолуние събуди вдъхновението ми. 

Всъщност, като малка не харесвах сините очи.

Наблюдавайки ги, усещах Сибирски студ, сякаш са ме погнали две бели мечки и ято пингвини зад тях. Чувствах страх, когато някоя синеока персона ме наблюдава. 

Самата аз притежавам две, странно оцветени в кафяво планети на лицето си. Също така, 90% от близките ми са чернооки, така че съм свикнала да ме гледат и топлят кафявите и черните очи. 

Но, по ирония на съдбата, от няколко години съм влюбена в синеок. Такива очи, скъпо читателче, не си виждало никъде по света. Необикновени са. Вгледам ли се в тях за повече от две секунди, потъвам.. и усещам как стигам до дъното на дъното на бездънен океан. И искам да се удавя отново. Едни такива.. тъмносини, а същевременно светлосини. Дълбоки. Нереални. Излъчват чистота. Гледам ги и виждам кръгчето на живота си. Две галактики, далеч от съзнанието на дете с невиждано въображение. Особено красиви са, докато наблюдават нещо, което обичат. Тогава светват като коледна елха в центъра на Париж. Иска ми се да изрисувам стените на цяла София с този цвят! Или да възпея тези две Вселени в цял албум!

Не спирам да ги жадувам. Търся ги у всеки срещнат, но не ги намирам. Единствени са. 

Тяхното отсъствие ме изкарва извън релси, а единственото нещо, което може да ме върне обратно на релсите, са те. 

Какъв тъмносин, светещ в тъмното, парадокс! 

Всъщност, след като пораснах, спрях да харесвам кафявите очи.