Реших, че трябва да сменя тактиката. Не бива да приличам на себе си. Това е обезсърчително. Вече знам доста за нея и това ще ми помогне да се сближа. Научих името ѝ, клинът е същият, за това под нея – още не съм сигурен, но мога да предположа; има ботуши, които не съответстват на сезона, разсеяна е и си пада по смешния ненормалник с райето и отровната миризма. А, да – има хубава коса, която ѝ пречи, защото непрекъснато я отмята и подрежда кичурите с лека досада, увира пръстите в нея и си прави вълнички.

     Замислих се. Стоварвах един върху друг тези факти, наслагвах ги, после рзмествах обстоятелствата като домино, за да изградя съждение. Трябваше да разбера тази млада жена, иначе нямах шанс. Исках да направя така, че да я заинтересувам. А как да стане, щом не зная точно какво я интересува?

     Натъжих се. Оставаха ни по-малко от двайсет минути до края на полета. Разговорът ни прекъсна и се опасявах, че ако това мълчание продължи до пиукането на контролния панел, който ще ни прикани да сложим коланите, всичко ще свърши. Поредната любовна злополука в моя живот ще приключи със стягането на колани. Много еротично, няма що.

     Пилотът ми помогна. Очевидно беше доста неопитен, защото самолетът се тресеше без да има турбуленция. Момичето на седалка разстояние от мен се страхуваше от полета и не криеше това. Стискаше облегалките, вземаше списанието, гледаше в него тревожно и хаотично без да го чете, изобщо правеше всичко възможно, за да минават минутите по-бързо. Бих искал да я попитам нещо. „Обичате ли Пушкин?” Може това да компенсира очевидната ли налудност преди малко. Обаче защо Пушкин? По-добре да бъда откровен и ясен. Например – защо ми се струва, че не е лоша идеята да направим един бърз секс в тоалетната? Без друго се тресем. Не? Май не. Не бива. Ако кажа това, ще покажа себе си. Досега тази откровеност не ми докара нищо окуражаващо.

     И затова мълчах. Мълчах, мамка му. Мълчах до втърдяване. Помислих си, че ако този самолет, както хубаво се тресе, вземе най-сетне да катастрофира, може след това да я спася на земята, да я кача в линейка, да приседна до нея уж да ѝ държа ръката и по пътя към болницата най-после да я опъна. Примерно.

     Добре, че тя проговори:

     – Опитните пилоти май избягаха в чужбина.

     Обърнах се към нея. Тя говореше като на себе си.

     – Да – съгласих се. – Като всички други. С опит. Качеството отлетява от България. Дано да оцелеем до кацането.

     – Ще оцелеем – погледна ме тъжно. – Поне до кацането.

     Усетих, че я е страх от летенето и има нужда да говори. Обаче не биваше да я подканям. Машинално погледнах надолу и видях чантата между краката си. Дали да не ѝ предложа марципан? Има хубава опаковка, цветна. Аз го купувам, защото е евтин и го давам по Коледа на хлапетиите, които звънят и тропат по вратата ми да ми честитят празника. Мисля, че не става за ядене. Добър подарък.

     – Аз най-сетне си намерих работа – продължи да споделя сама без да ме поглежда, сякаш нямаше значение дали я слушам. – И то не в София. Във Варна си намерих. Преди това обаче вече се бях отчаяла напълно. Само за секретарка ме вземаха. Аз съм образована; нямам високо самочувствие, нито образованието ми е нещо значимо, но бих искала да работа по специалността си. Пък и вече не съм толкова млада.

     Тук я прекъснах без да искам, защото се възмутих и го показах звучно. Някакъв шум произведох, която стигна до нея, но не я някара да промени нито тона, нито изражението на лицето си:

     – Работила съм като секретарка. Но беше преди години. Скоро ще навърша трийсет – хвана се за главата – тихо провълви: – Ужас!

     – Не боли – опитах се да я успокоя.

     – Дано – кимна. После се върна към историята си: – Отидох в големия град на гости при леля си. Тя е добра жена, разбра, че не мога да си позволя да плащам наем в столицата, и ме прие като дъщеря. А и нали живее сама, не ѝ досаждах.Стоях цели три месеца, какви ли не офиси обиколих, изчетох всички обяви и в нета, и във вестниците. Заплатите са по-добри, много по-добри от тези във Варна. Но не се получаваше, не ме взимаха. Пак същото – офис администратор, секретар-деловодител, нищо ново. Стана ми мъчно и безразлично. Навсякъде е едно и също. Очевидно за нищо друго не ставам, освен да вдигам телефоните и да правя кафе. И когато реших, че е време да се примиря и да се възприема такава, каквато реалността ми показва, че съм, на едно от интервюта ми поискаха снимки...

     Тя започна нервно на увива кичурите на косата си с показалеца. После пак проговори:

     – Поискаха ми снимки... На последното място, което посетих по обява във вестника. Тези снимки, които сега са във вашата, не, всъщност в чантата на леля ми. Направих ги, защото те ми ги поискаха. Още когато мъжът, този, който ме интервюираше, ме погледна по онзи странен и лукав начин, приканващ да се съблечеш, преди да говориш, още тогава трябваше да си взема чантичката и да избягам. А не го направих. Съгласих се да направя снимките и да му ги изпратя. Той поиска да му занеса лично. Не ме питайте защо не възразих. Не знам отговора. Но тогава си дадох сметка, че няма да постигна нищо така. Или поне нищо от онова, за което си мечтаех – спокойна, обикновена експертна работа в голяма фирма или учреждение, където да си дообразовам и да придобия опит, да се срещна с интересни и умни млади хора... А сега какво правех? Облякох най-оскъдното бельо, което имах, и намерих в интернет адреса на едно такова студио, разбирате какво, нали? Отнесоха се добре с мен. Направиха много снимки. Увериха ме, че всичко е  лично и студиото гарантира дискретността, всичко било конфиденциално. Това малко ме поуспокои, въпреки че не повярвах. Не съм толкова наивна. Знаех, че вероятно негативите ще останат в някакви файлове. Могат да ме изнудват. Но нямах избор. Нямаше смисъл да мисля за това. Дадоха ми флашка с бука и няколко снимки на хартиен носител, аз ги поисках – да ги разглеждам по пътя. Не ми взеха много пари и това допълнително ме усъмни.

     Погледна ме, за да потърси подкрепа или съжаление. Не получи нищо такова. Но не спря да споделя:

     – Когато ги разгледах по пътя към дома на леля ми, се възмутих от себе си. Приличах на... Не можах да се позная. Дори не ги занесох в онзи странен офис... Там май никой нищо не работеше, а хората изглеждаха като принцове и принцеси, надменни и аристократични. Всичко беше лъскаво, цветно, тихо и потискащо. Така ми се стори. За какво ми е да работя в София – заради заплата, която ще заслужа по този начин ли? И длъжността, която уж ми обещаваха, изобщо не предполагаше да се разчеквам така. Снимките трябваше да ме подсетят с какво ще се занимавам всъщност. Хитроумният наглец, който ме гледаше жадно на интервюто, вероятно щеше да ми бъде пряк началник. Бързо е схванал, че съм в безизходица, аз не го и криех. Имаше нещо подмолно в общуването, нещо скрито, двузначно, отвратително. Изобщо не занесох фотографиите. И не се обадих. Пъхнах ги в чантата, която леля ми ме помоли да занеса на някаква нейна роднина в Овча купел. Те все си раменят разни продукти и буркани, обсъждат рецепти по телефона и като сготвят нещо, настояват и друг да го опита. Не исках снимките да стоят в стаята ми, леля можеше да ги види и затова ги сложих в торбата – докато не реша какво да ги правя. Но аз не познавам столицата добре и затова внимавах да не изпусна спирката... А и се страхувах, че онзи от офиса ще ми зънне на мобилния и ще ми поиска обяснение, ще пита за снимките. През цялото време измислях какво точно да му кажа. Бях нащрек и съвсем забравих за чантата, забравих за къде бях тръгнала изобщо.

     Ясно. Оставих я да говори. Престанах да я слушам и продължих да се влюбвам. Ето какво представляваше тя за мен: черни, замъглени от плач или от недоспиване очи, буйна плътна и здрава коса, неподстригвана от много време, стар клин, износени ботуши, неподдържани нокти, естествени мигли и хубави цици. Бих искал да стане от седалката, за да видя очертанията на бельото ѝ, ако може. Накратко – тя представляваше това, което искам. Накуп.

     Постарах се да погледна зад очевидното. Няма да крия, че най-много ме впечатляваше дупето ѝ. Обаче бавно и малко мъчително проумявах, че тя е различна – не иска да експлоатира това, което има. А желае нещо отвъд това. С всички ни май е така. Усложняваме си живота сами. Не ни стига даденото от Бога. Дори собствената ни прелест понякога не ни удовлетворява напълно.

     Помислих за минута върху това и реших, че за нещичко все пак се досещам.

     Изработих набързо стратегия, която ми стори разумна на първо четене.

     – При мен е точно обратното – съобщих почти честно, когато тя привърши разказа си. –  Аз съм софиянец. Работата ми напоследък е повече във Варна. Непрекъснато пътувам. И никога досега не съм срещал момиче като вас. И още нещо: досега не съм говорил в учтива форма с когото и да е за повече от една минута. При вас издържах близо час. Направих рекорд. Собствен.

     Тя сякаш не ме чу. Очевидно не искаше да слуша енергичните ми веселяшки простотии, нервите ѝ се поотпускаха само когато говори. Оставих я да бълнува на глас:

     – Щом мъжете харесват само това, добре – така да е. Той сега е влюбен в мен, шефът ми. Във Варна. Все пак научих нещо от злополучното ми пребиваване в столицата – че трябва да се възползвам от това, което имам, за да постигна другото – което нямам. Чичкото, което ме нае като експерт във фирмата си, е щастлив баща на три големи дечица. Все се страхува, че може да ги познавам или да ги видя някъде във Варна, защото били на моите години. Не е много богат, обаче успях да го накарам да ми даде висока заплата и дори да се влюби в мен. Яко хлътна, личи му. Той страда – това не ми е приятно, но как да му помогна? Позволявам му да ме целува по бузата. Държа се вежливо. Сега ме командирова в София, за да присъствам с него на някакви преговори. Той щял да дойде утре. Представям си как ще изглеждам до него и за каква ще ме вземат. Компаньонка – в най-добрия случай. Но какво от това? Той ми даде пари за харчене, ясно е, че са много повече от обичайните командировъчни. Мисля, че е много влюбен.

     – Кой? – намесих се.

     – Шефът ми, кой. Варненският. Нали ти казах, че вече не съм без работа. Получих даже служебна кола, опел.

     Най-после. Проговори ми на „ти“. Това ми отвърза езика:

     – Ти си го накарала да се влюби в теб, нали?

     – Да. Така направих. Нали ти го казах? Ти слушаш ли ме?

     Светна червена лампичка над седалките. Закопчахме коланите, тя пак се смълча и настръхна. Исках да я помилвам, да я целуна, даже повече исках, но не направих нищо.

     Защото не знаех какво. Още по-малко – как.

     Самолетът започна да се приземява и като че ли спря да друса толкова. Опитах се да видя задрилките, не знам защо – винаги се кефех да ги гледам, сякаш даваха сигнал, че земята е близо. Не ги видях. Беше мрачно наоколо. Варна вече беше далеч. Тук беше тъмна София. Видях отражения на някакви огньове, съобразих, че минахме над част от циганските квартали, пръснали се в покрайнините като семена на размазан домат. Моят любим и очаден столичен град беше на един дим разстояние.

     (Следва)