На Габриела,
моята Магия.
Нежни тревички, полъх на вятър и песен, прошепната, тиха мелодия, скрита в потрепването на листата. Очите ми небето попиваха, блестеше могъщо в ясно синьо, като прегръдка над мен, обещание за топлина. Не знаех от колко време лежах тук, на тая поляна, обграден от тихи дървета, под тялото ми топли тревички, а над мене синевата, необятната, вечната… не вдигах ръце, върховете на пръстите ми галеха тревичките. Тежестта на тялото ми ме към земята притискаше, но същевременно го и не усещах, ще да кажеш го нямаше... Само вятъра. Тихата му песен игриво достигаше до кожата ми, докосваше, отдалечаваше се, докосваше, бягаше пак. Ту топла, ту студена. А небето наблюдаваше всичко над короните на дърветата, облаците държеше надалеч, да не синьото скрият…
Усмихвах се в смирение, прекланях се мислено пред тая мощ над мене, синьото в тишината, в безкрайността. Притворих клепачи, позволих на светлината да погали кожата на лицето ми.
Знаех, че може би да стана трябваше, усещах в ...