Вода

На Габриела,

моята Магия.

    Нежни тревички, полъх на вятър и песен, прошепната, тиха мелодия, скрита в потрепването на листата. Очите ми небето попиваха, блестеше могъщо в ясно синьо, като прегръдка над мен, обещание за топлина. Не знаех от колко време лежах тук, на тая поляна, обграден от тихи дървета, под тялото ми топли тревички, а над мене синевата, необятната, вечната… не вдигах ръце, върховете на пръстите ми галеха тревичките. Тежестта на тялото ми ме към земята притискаше, но същевременно го и не усещах, ще да кажеш го нямаше... Само вятъра. Тихата му песен игриво достигаше до кожата ми, докосваше, отдалечаваше се, докосваше, бягаше пак. Ту топла, ту студена. А небето наблюдаваше всичко над короните на дърветата, облаците държеше надалеч, да не синьото скрият… 

    Усмихвах се в смирение, прекланях се мислено пред тая мощ над мене, синьото в тишината, в безкрайността. Притворих клепачи, позволих на светлината да погали кожата на лицето ми. 

    Знаех, че може би да стана трябваше, усещах в себе си желанието да се изправя на крака. Ала можех ли, аз сега бях на удобно, на лесно... нима не можех да се излежавам завинаги тук, сред цветята, сред топлото ухание, сред усмивката на всемогъщото небе? Събрах сили най-накрая, на колене изправих се, подпрях се с длани. Осъзнах, че съм облечен с тънка бяла дреха, нещо като роба. Трябваше да вървя, обаче защо ли оставах на колене… 

    В далечината на поляната, точно срещу мен, се появи женска фигура. Тя бавно пристъпяше, боса сред тревите, облечена с дълга бяла дреха, на моята подобна. Косата — гъста, тъмнокестенява, танцуващи кичури с тихия полъх, разпуснати волно по нежните рамене. Тя вървеше право към мен, но не бързаше — времето принадлежеше ѝ сякаш, покрай ходилата ѝ боси поникваха малки сини цветчета. Магия?

    Наблюдавах я, усмивката все още на лицето ми, и тя най-накрая приближи се до мен. Извиси се над мен, силна и изящна фигура с коса, галена от вятъра, нежни китки с целуната от слънцето кожа. Светеше белият цвят. Бижута не красяха изваяните от майстора Създател ръце, само в светлината на синевата блестеше на дясната ѝ ръка един златен пръстен. Халка. Аз все още бях коленичил, смирен, пред блясъка на жената пред мене. Сили нямах да се изправя, пък и не виждах защо… а само гледах я аз, пленен. 

    Кафяви очи.

    — Ще вървим ли към водопада? — камбанен тембър слуха ми завладя. Гласът ѝ беше великолепен, стопли сетивата ми, а нежната ръка докосна рамото ми. — хайде!

    Обаче как можех да ѝ кажа, че да се изправя не мога? Да коленича бе отнело всичката ми сила! Но… тея очи кафяви не исках да се намръщят, не исках да се свъсят изписаните вежди, не и да се дръпне топлия допир от рамото ми. Затова, стиснах зъби, натиснах с краката си земята, сякаш нея да избутам далеч от мене, а не себе си от нея… олюлях се, ала на крака останах. С лице към Магията. 

    — Хайде, водопадът… 

    Тя се завъртя игриво, крайчетата на дългата ѝ коса докоснаха лицето ми, и тя през тревите пое, стъпвайки изящно на пръсти. Последвах я, въпреки дискомфорта, който стягаше гърдите ми. Следвах по петите фигурата на Магията, и не вървяхме много. Бумтеше вода. Гръмогласна бе тая песен, непривична за слуха ми, нарушаваше тихия шепот. Магията в бяла роба спря на крайречните камъни… пред нас имаше езеро, а по-натам се извисяваше водопадът. Мощта му резонираше в мен. Магията се обърна към мен, усмивка озари кафявите очи, светнаха страните ѝ, светлината около нас заблестя в листенцата на надвисналите над езерото дървеса. 

    Тя внимателно обхвана ръката ми с топлите си пръсти.

    — Хайде! Винаги съм искала да целуна мъжа си под водопада. 

    Не продумах. Ще да се удавя сигурно! Страх ме е от водата, Магия моя. Не обичам вода, не обичам… 

    Тя пусна ръката ми, за да подхване полите на бялата дреха и да натопи тънките си глезени в езерната вода. Не беше дълбоко тука, гдето влизаше тя. Забърза се, все едно я водопадът завладяваше, викаше я към себе си, тя копнееше, търсеше, искаше. Аз се втренчих в босите си крака и в крайречните камъни, на които бях стъпил. Вода. Вода не обичам. Ала тръгнах и аз.

    Все по-близо към водопада, водата започна да става по-дълбока, измокри бялата ми риза. Противно на очакваното, не беше ледена, не режеше, не бе злобна, а топла, приветстваща. Магията беше напреде. Тя сигур омагьосваше езерцето, затуй топло бе, рекох си. Следвах, стиснал зъби и юмруци, стегнал всите мускули на тялото си. Нивото на водата се качваше, докато не стигна до средата на корема ми — тогаз се спрях. Във вълничките, играещи си с полъха, втренчих очите си. Не. Не повече.    

    Магията беше напред, водата на нея стигаше до раменете, кестенявата коса се разпиляваше по повърхността на езерото. Тя усети ли, че не я следвам, та се обърна? 

    — Идваш ли?

    В гърлото ми заседна въздухът. Не. Не повече.

    — Страх ли те е? 

    Мисли четеше тя, мисли! Спуснах клепачи над очите си, скривайки се от срама. Не, мене не ме е страх. Аз съм безстрашен… толкова безстрашен! Най-безстрашния… 

    — Страх ли те е?

    Не. Не ме е страх.

    Не ме е!

    Тогаз защо не пристъпвах напред? Тогаз защо стояха на място краката ми? Защо водата изведнъж не беше веч топла, не беше приветстваща — бе дълбока, бе жестока, бе вкопчваща се?

    — Ще се удавя! Не мога да дишам под вода! Не, не, не! Да, страх ме е. Страх ме е.

    Езерото потъна в тишина, даже не припяваха птиците, а полъхът сякаш от мене се засрами и се скри в листенцата.

    — Не ставам, нали? Страхливец съм?

    Магията се усмихна, върна се плавно до мен, привидение на танца сред отраженията. Пръстите ѝ докоснаха лицето ми, водата отново се стопли. За тези очи кафяви… аз исках да съм силен. А страх ако те е, трябва да го направиш. Поех дъх, отпуснах се назад и водата ме пое в обятията си и ме затегли. Пламнаха очите ми, гореше сърцето ми, въздухът ми избяга в балончета… и тъкмо когато ужасът лепкави пръсти до ума ми докосна, тогаз се аз сетих, че по моя избор под водата бях. Отворих широко очите си, въпреки туй, где щипеше ги. Плъзнах ръце с разперени пръсти под водата, отпуснах се, и в един миг на смирение предадох се на силата ѝ. Водата пое тялото ми, уверена, смела, всемогъща… бях по гръб, а тялото ми бавно се към повърхността заизкачва, водата буташе го в танца си, сякаш с игрива усмивчица… лицето ми изплува и омаен въздух вдишах. И тогава осъзнах, че нося се на ръцете на водата.

    Моят страх зад гърба ми крепеше ме.

    Усмивка, на нежни розови устни. 

    — Ела до водопада. Ако желаеш.

    — Желая. 

    Водопадът. Пръските на водата блестяха като диаманти, разделяха бялата светлина на дъга по кожата на Магията. Не бяхме на земята, не бяхме в този миг един сякаш никъде. И не беше важно къде бяхме… а че бяхме заедно, обгърнати в диамантени пръски, погалени от елементите, в топла прегръдка. Целунах розовите устни, затворих очи и напълно загубих усещане за себе си. В този миг аз не бях мене, тя не беше нея си. Завъртяхме се в танц. Водата бе топла, слънцето бе някъде там, вятърът тихо припяваше, птичките с него в хармонична музика. В миг отворих очи и без да пускам Габи от обятията си, обърнах лице нагоре. Втренчих се в капките, инстинкта да затворя очи избутах встрани. Всъщност, аз не виждах капките, ни водопада, ни диамантите… гледах отвъд. Белотата, която ме прегръщаше. Нищо на тоя свят тогаз не беше страшно, нищо не болеше, нищо не дърпаше, буташе, съскаше, удряше, спореше… само обич. Чиста обич. Топла в сърцето ми.

    Погледнах отново към Магията пред мен. В кестенявите ѝ коси бе вплетен венец от светлина и водни пръски. Усмивката ѝ блестеше като диамант. 

    Тогава обаче се пренесох, или по-скоро, върнах се. Отворих очи и осъзнах се легнал, само че не на поляна многоцветна, а на легло. Семпла стая, потънала в сивота и тежест. Нечий глас в далечината тъжно се жалваше и стенеше някой. Да, до мен, на другото легло. 

    Стиснах чаршафа, почувствах през пръстите си мекотата на тревичките, нежността на вятъра горски и се усмихнах. Замислих се за моята Магия. Щях да я видя скоро, да я силно прегърна, да се в сърцето ѝ вслушам, да се слея с него, биещо с ритъма на вечния вятър и вечната гора. Тя бе подарила на сърцето ми диамантена мрежа, обгърнала го с нея и сега тая мрежа го пазеше. Завинаги. Затуй аз прогоних страха, надвиснал във въздуха, прогоних тъжната самотност и в съзнанието си задържах очите и венеца от светлина и капчици вода, застинали в неподвижност. И тъй, не след дълго се прибрах вкъщи. При нея. Моята Магия.

- - -

11-ти ноември 2021г. 

После(любимото ми)съобщение: написах това разказче по случай годишнината от сватбата ни, с благодарност в сърцето за моята Единствена, за всичко през което е преминала с мене и продължава да стои до мен и да държи ръката ми. И, естествено, да ме заплашва с кикбоксьорки ударчета, ако се правя на идиот. 😊🤪