Нашата Сливница

Тогава беше така. Когато едно момче навърши 18-19 години го взимаха в казармата. Всеки мъж трябваше да е служил. Всяка жена да роди, инак не е жена. Пълна еснафщина. Това са седемдесетте, оседемдесетте години на двадесети век в България. Това беше неписан закон. Всичко извън него беше ненормално. Вече бях войник в Народната армия. Една вечер при нас дойде отговарящият за нас тридесет войници. Тогава му казваха старшина. Свали голямата си шапка и по навик се зачеса зад врата.  "След два часа тръгваме за Сливница. Там се строи  огромен национален обект. Свинарници за над стотици хиляди свине. Дошли са влакови композиции с тонове цемент. Отиваме да ги разтоварваме. "Пак се почеса и видял, че един от войниците дреме,го сбута. "Ставай, бе Генков! Родината очаква подвизи от теб!  Хайде, всички по камионите и – към Сливница!".

  Пристигнахме натоварени по двадесет, тридесетна камион. Облечени всички в тъмносиви шинели. Ноември месец е. Такъв студ има само в равното софийско поле. Младост не знае неволи.Всички се шегуваме, брулени от студения вятър. Кой ще поиска цигара. Някой ще се пошегува, че другият имал големи уши. Друг ще каже, че носът му е голям...

  Надвечер камионите спират насред ноемврийската тъмнина. След команда двама от нас ска-чат и отварят капака на возилото.Един след друг всички се изстрелваме. Момчета на по 18-19 години. Старшината пристигна и на бегом ни заведе в обекта. В тъмнината различихме голяма бетонна рампа. Отвътре светеха, като свещи две слаби лампи.Имаше още много момчета,като нас. Разнесе се глас: "Пристига другия вагон". През още детските ни глави и въображение,дори не можеше да се промъкне това, което ни предстои.

Вагонът, бавно композиран от машината, се доближи до склада. Двама стари войници отвориха огромната врата.От това действие огромен облак

от цемент обгърна всички ни.  "По двама-изрева началника-и дръжте здраво". В началото ентусиазирани хващахме 50-килограмовите чували и по наклонената нагорна рампа ги носехме в склада. След не повече от половин час ръцете ни премръзнаха. Почти посинели, те с усилие хващаха двата края на чувала. В допълнение прахът от цимента влизаше навсякъде в нас. В ушите, носа, под вълнените ни шапки, в обувките. Началото нямаше край. След пет часа опразнихме огромната паст на товарният вагон. Тогава старшината извика: "Стига. Слизайте от рампата. Време е за вечеря.". Наредихме се на редица ни живи, ни умрели. Храната беше по консерва постен зелен фасул. Половин стар заводски хляб на човек. Всички мълчаливи се изредихме. Излязохме зад склада, а там безкрайното, голо сливнишко поле. Тревата ни зелена, ни изсъхнала.

От ноемврийския студ, стояща, като дракони в тъмното.Тъмница, пронизващ хлад и вятър.

  Ние обаче от гладните, по-гладни. Насядали в кръг. Някой извади малко ножче и заотваря консервите. Вътре замръзнал зелен фасул с два пръста жълта лой. Вилици и лъжици нямаше. Започнахме да се мъчим да чупим вкочененият хляб и с него да гребем от консервата.Не ставаше. Хлябът беше по-твърд от камъните.

Ставаше само за ръфане, но ние бяхме млади и имахме здрави зъби. Яли-недояли някой извика "Вагона идва". Скочихме и пак чували. Тази ноемврийска вечер на 1985 година всички ние започнахме да ставаме мъже. На връщане към поделението в София никой не говореше. Никой не се шегуваше. Всички мълчахме, но в младите ни сърца стоеше и светеше спомена за родна стряха. За мила мама и тати. За безгрижните детски дни.

  Останали вече така далече след нашата Сливница.

  Пловдив

  07.02.2014