Войните на мира

... защото войните не носят само мир със себе си.

 Войните започват като пороя – само с капка. Понякога капката е кръв, но в повечето случаи е глупост. Войните и капките изглеждат чисти, докато не се превърнат в потоп от мръсотия. На нас, хората, и двете ни дават надежди. Надежда за свобода, за просперитет, но най-вече те ни дават надежда за живот. Като прежаднели корабокрушенци  пием морската вода с надежда, защото тя ни пази живи днес, но утре…

 Една война започна преди много време. Първата капка, която преля чашата, а в последствие направо я събори, беше кръв, пролята от глупост, а не от мъжество, защото те често се бъркат. Уви, искаше се много мъжество, за да може най-накрая на хоризонта да се види краят на тази война.

 Тъмната пелена заливаше града, който след четиридневната подготвителна бомбардировка беше заприличал на разорана нива. Армията на Мира, единият от двата враждуващи съюза, го беше обградила и всеки момент очакваше заповед за атака. Тридесет и пет хиляди редови войници, офицери, командири и генерали бяха налягали в дълбоките окопи. Това бяха последните останки от четиристотин хилядната трета армия, превзела тринайсет града и пропътувала няколко хиляди километра, за да може най-накрая да достигне до столицата на врага.

Джони, млад офицер с куп отличия за храброст, много добре помнеше тези числа. Сега, когато лежеше върху мократа пръст на окопа, обгърнат в мрак под неестествено ясното небе, една ледена бучка засядаше в гърлото му. Всичките му приятели бяха мъртви. Всичките до един. Някои нямаше как да бъдат събрани от бойното поле, а други просто изчезнаха и Джони никога повече не ги видя. Имаше моменти, в които се съмняваше дали трябва да продължи. В своите мечти не се виждаше точно така. Вече не сънуваше славни победи, нито пък дома си, а всички хора, които беше избил, за да стигне до тук.

Затова си припомняше тези числа и дълго време си мислеше за нашивките, които носи. Мисълта, че се бие за мир, за добро и за да защити дома си, му помагаше да продължи.

Някой го тупна по рамото. Джони се обърна и видя командира на ротата- висок мъж на около четиридесет години със строго лице.

- Тръгваме след пет минути. Провери си снаряжението и бъди готов. Гледай да си на първа линия, очакваме слаба съпротива.

- Благодаря.

А после викна към командира си.

- Ей, Олсен… Най-накрая, Олсен, най-накрая.

Мъжът се усмихна и двамата се прегърнаха силно.

- Така е, момче. Свърши, най-накрая свърши. Гледай да останеш жив днес, нали?

Джони кимна през сълзи и пак легна в черната пръст. Вече всичко добиваше смисъл…

 След няколко минути беше дадено началото на атаката. Войниците се втурнаха напред с победоносни викове, а генералите започнаха да вдигат наздравици за спечелената война.

 В безспирния си бяг Джони и всички останали стигнаха бързо до вътрешността на града. Нямаше никаква съпротива. Всъщност нямаше и хора. И сгради нямаше. Всичко беше изравнено със земята  и накъдето и да се обърнеше, Джони не виждаше нищо друго освен тъмнина.

- Олсен!- извика някой.

- Тук- дойде от тъмнината.

Въпрос не се чу. Сякаш се подразбираше и Олсен бързо се усети, но той нямаше отговор. Джони свали сръчно раницата си, извади няколко светещи пръчки и започна да ги чупи в коляното си, а после ги хвърли напред. Другите последваха примера му и постепенно руините на града излязоха наяве. Войниците започнаха да се гледат недоумяващо, но по-опитните вече знаеха отговора. От тях беше и Джони.

След трийсет минутно вървене из тъмнината някой най-накрая се показа.

- Стой! Вдигни си ръцете.

Беше един старец.

- Ей, Олсен! Тук има някакъв дядка.

Чуха се бързи стъпки и командирът на ротата веднага дойде. Вдигна оръжието си, но нямаше смисъл. Възрастният беше на края на силите си. Отиде до Джони, явно го беше избрал на случаен принцип, а може би съдбата имаше лошо чувство за хумор. После го тупна по рамото, кимна му и каза:

- Честито. Браво. Мирът спечели, Вие спечелихте. Ето- целият град е Ваш.

Накрая, след кратка и объркваща тишина, старецът се провикна.

- Да живее мирът!

 За час-два претърсване из мрака се оказа, че оцелелите от бомбардировката са няколкостотин човека- жени, деца и старци. Събраха ги на едно място. Повечето бяха или сакати, или докарани до невменяемост, но всички пееха с цяло гърло „Да живее мирът”.

 Предполагам, че старецът ги е накарал, а може би не.

Джони стоеше пред пеещата в тъмнината тълпа нещастници и ги гледаше с ококорени очи. Изведнъж усети, че трябва да бяга. Просто трябваше да избяга. Обърна се, но краката му изневериха и той падна на колене в развалините. Погледна към медалите и нашивките си и го обзе бясна паника. Олсен викаше срещу хората колкото гърлото му държи да спрат да пеят иначе ще даде заповед за стрелба, а в този жесток хаос Джони започна да разкъсва куртката си, за да може да махне отличията.

- Стреляйте, стреляйте!- чу се гласът на Олсен.

После започна мощното тракане на карабините, което заглуши всичко. Стрелбата спря; настана тишина.

След няколко минути Олсен отиде при проснатия по лице в пръстта Джони. Едва го намери в пълния мрак.

- Добре ли си?

- Не. Въобще не съм добре.

- Нищо ти няма. Хайде, приятел, ставай.

- Остави ме на мира.

- Добре, както искаш. Да живее мирът!

Олсен си отиде.

Джони легна по гръб. Остана така дълго време. Взираше се в звездите. Толкова много бяха… и толкова красиви. Дали усещаха, че някой ги гледа? Не, със сигурност не. Едно малко човече, взиращо се в нещо толкова далечно и голямо.

Във въздуха прогърмяха първите радостни залпове, придружени от викове „Да живее мирът”. Сигурно старецът ги е накарал да запеят отново…